Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Не — отвърна тя и въздъхна. — Определено не си глупава.

— Значи е загазил? — Сали стисна юмруци под масата.

— Не съвсем. Не е нещо, с което двамата да не могат да се справят.

— Откъде си сигурна?

Лиса се отказа от храненето и започна да чисти изцапаното.

— Не съм. Но трябва да вярваш и да ги оставиш сами да намерят изход от ситуацията. Те са мъже — срещнат ли проблем, изпитват потребност да го разрешат.

— А ние не можем ли да им помогнем?

— Ако можехме, щяхме да го сторим. В момента обаче трябва сами да се оправят. Освен това Фин се чувства отговорен за теб. Не иска да те излага на какъвто и да било риск. Трябва да го оставиш той да командва парада.

— Така не става. Там, откъдето идвам, ако някой, който не ти е безразличен, е в опасност, от теб се очаква да застанеш на негова страна и да му помогнеш.

— Някой заставал ли е на твоя страна?

Сали поклати глава.

— Не, но така трябва да бъде. Нещо, което родителите ми никога не можаха да разберат.

Лонг чакаше в библиотеката вече цяла вечност. Крачеше напред-назад върху дебелия персийски килим и започна да се пита дали правилно е изиграл картите си. Можеше да извика сенатора в участъка за официален разпит, но тогава щеше да се намеси началството. А стигнеше ли се дотам, най-вероятно щяха да го отстранят от случая. Последното, което големите шефове искаха, беше някакъв си нищо и никакъв детектив със съмнителна репутация да се рови в делата на влиятелен политик като Джеймс Бюканън. Сто процента връзката между Бюканън, Макдугъл и Елизабет Конър щеше да бъде потулена и покрита чрез политически пазарлък, каквито постоянно се водеха по високите етажи на полицията и Министерството на правосъдието.

Той отиде до прозореца и погледна към Луисбърг Скуеър. Площадът представляваше тревна площ с размери по-малки от половин футболно игрище, заобиколена от четиристотингодишни павирани улици, толкова неравни, че дори и най-луксозният джип не би останал за дълго здрав, ако го карат редовно по тях. Не беше трудно улиците да се покрият с асфалт и да се направят по-удобни, но това би отнело от привилегированата благородническа атмосфера на деветнайсети век, която тукашните обитатели предпочитаха. Сравнително малкото парче земя, запазено за онези, които имаха вили на площада, и отделено с ограда от тълпата на плебеите, беше отзвук от отминала епоха и в същото време последна опора на онези, които все още смятаха себе си за богоизбрани.

— Трябва ми кола — чу се нечий глас зад гърба му.

Той се обърна. Светлината, идваща от високия три метра прозорец, направиха така, че човекът отсреща да види само силуета му. Жената на вратата присви очи, за да го види по-добре.

— Вие не сте баща ми — каза тя след секунда.

— Не, не съм.

Тя беше висока, с тъмна коса и изваяни черти като на Джеймс Бюканън. Нямаше съмнение, че е негова дъщеря. И въпреки това в нея имаше нещо различно. Беше облечена в къса пола и полупрозрачна широка тениска.

— Кой сте вие? — попита тя.

— От полицията. Тук съм, за да говоря със сенатора. Той баща ли ви е?

Тя направи физиономия и кимна неохотно.

— За какво искате да говорите с баща ми?

— Поверително е.

— Всичко, което баща ми прави, е поверително. Понякога е трудно човек да проведе нормален разговор. Аз съм Брук.

— Детектив Лонг.

— Доста официално.

— Върви заедно със значката.

— Жалко. — Тя отиде до страничната маса, на която имаше две гарафи с алкохол. — Искате ли нещо за пиене? — Изтегли един от рафтовете за книги и за голяма изненада на Лонг се показа малък хладилник, скрит зад фалшивите книжни томове.

Той погледна часовника си. Беше единайсет и петнайсет.

— Не е ли твърде рано за твърд алкохол? — попита. Почувства се като двуличник. Част от него отчаяно искаше да пие, та чак му се крещеше.

Тя пусна няколко кубчета лед в чашата, обърна се и отново се усмихна.

— Никога не е твърде рано за твърдия алкохол. — Отвори красивата гарафа с уиски и напълни чашата си.

Лонг почувства адска жажда. Тя вдигна чашата и отпи. После избърса устата си с опакото на дланта и попита:

— Баща ми да не би да е загазил?

— Какво ви кара да мислите така?

— Нали сте ченге?

— Да.

— Това предполага, че някой е загазил.

— Може би. Познавате ли жена на име Елизабет Конър? — беше изстрел в тъмното, но нямаше да навреди.

Тя поклати глава.

— Не. Трябва ли да я познавам?

— Не е задължително.

— Коя е тя?

Този път той поклати глава.