Дэвид Хосп - Зодия убиец

Когато отново навлезе в очертанията на Чарлстън, градът вече се събуждаше. Камиони, превозващи стоки и храни, бавно пъплеха към търговския район, без да се налага да бързат като през седмицата. Само от време на време ги подминаваше някое такси. Магията беше развалена и за пореден път беше принуден да сподели любимия си град с останалите му жители.

Когато зави зад ъгъла и започна да се изкачва към сградата, в която живееше, видя Козловски да го чака на стълбите. Издаваше го шлиферът.

— Звънях, но никой не ми отвори — каза бившето ченге, когато Фин се приближи до него.

— Ходих да тичам — отвърна адвокатът и отключи вратата.

— А Сали?

— Спи. Нали е тийнейджърка. Дори и терористично нападение не би я събудило в събота сутрин.

Козловски не оцени шегата, остана сериозен.

— Какво има? — попита го Фин.

— Детектив Лонг дойде във фирмата вчера. И беше доста сърдит.

Фин се намръщи.

— Разбрал е, че продължаваме да нищим убийството на майка ми ли? — Козловски кимна и той добави: — Това ще ни създаде проблеми.

— Има и още.

— Какво?

— Разпитвал е Макдугъл.

— Иймън ли? Но защо?

— Защото Макдугъл е бил шеф на майка ти, когато е работила в „Рескю Файнанс“. Звъняла му е няколко пъти, преди да я убият.

— Майка ми е работила за Макдугъл?

— Така изглежда.

— И трябваше да дойдеш чак сега, да ми го кажеш в шест сутринта?

— Бях притеснен. Реших, че ако Макдугъл е имал някаква причина да убие майка ти и ако разбере, че си ходил в Ню Хемпшир да душиш, тогава… кой знае как би свършила цялата работа. Може би ще подгони и теб. И по-странни неща са се случвали.

Фин разбра защо Козловски е бил разтревожен, че никой не му отваря. Изведнъж се сети нещо и очите му се разшириха от страх.

— Боже мой! — прошепна. — Сали! — Обърна се рязко и панически изкачи на бегом стълбите до апартамента.

Лонг се събуди на дивана. Ръката му беше изтръпнала, а лицето му до такава степен се беше притиснало до дамаската, та имаше чувството, че шарката се е отпечатала върху бузата му. Надигна се на другата ръка и зърна върху дивана огромно петно от лигите му.

Затвори очи и разтърка челото си. Болката беше силна и като че започваше от мозъка, зад очните ябълки, в посока към слепоочията.

През прозорците струеше слънчева светлина и отварянето на очите стана болезнено. Бутилката „Йегермайстер“ лежеше на пода до масичката за кафе, беше почти празна. Върху светлия паркет имаше локвичка. Дори от мястото, на което седеше, той видя счупените бутилки, с които беше препълнена мивката. За миг си помисли дали да не повърне, но пристъпът не беше достатъчно силен. Може би по-късно.

В съзнанието му изплуваха събитията от изминалия ден. Разпитът на Макдугъл, бурната му и неуспешна визита в кантората на адвоката, срещата с Джули Расин в апартамента му. Срамът от случилото се го измъчваше и той изпусна тих стон.

Протегна се за бутилката „Йегермайстер“. В нея все още беше останало малко. Не достатъчно, за да се напие, но достатъчно, за да спре болката.

Преди да отпие, се спря за момент, обзет от колебание. „Само малко — каза си. — Само колкото да изкарам деня.“

Когато надигна бутилката, за да отпие, погледът му неволно се спря върху папката на масичката за кафе. Помъчи се да си спомни и челото му се набръчка. Трябваше да се сети. Джули беше донесла папката, нали така? Защо? Постепенно спомените се обединиха в едно цяло. Случаят „Конър“. Телефонните разпечатки. Вътрешна сигурност. Тъкмо когато алкохолът достигна гърлото на бутилката, паметта му се проясни напълно.

Сенатор Бюканън.

Остави бутилката, без дори да близне от нея, и се протегна към папката. Част от нея беше мокра и беше залепнала за масичката. Когато я дръпна, тя се откъсна. Папката съдържаше цялата информация, разпечатките. Елизабет Конър беше звъняла на сенатор Джеймс Бюканън пет пъти през седмиците, предшествали смъртта й. Всеки път след разговора с него тя се беше свързвала с Иймън Макдугъл.

Лонг впери поглед в папката за няколко секунди. Съзнанието му работеше бавно като ръждясала машина. Въпросите ставаха все повече и повече, до степен, в която не можеха да бъдат пренебрегвани. Каква беше връзката между Макдугъл, Конър и сенатор Бюканън?

Дори не осъзна, че се е изправил. Инстинктивно се насочи към банята, за да си вземе душ, да се обръсне и да си измие зъбите. Умът му беше обсебен от планиране на атаката, премисляне на евентуалните подходи и на последиците им. Едва когато стигна коридора, водещ към банята, се обърна и отново погледна към бутилката.