Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Страхотно, няма що. — Фин ядосано се плесна по бедрата. — Значи системата е създадена, за да не позволява на осиновените да открият истинските си родители и за да е сигурно, че тази система работи, за пазачи назначават хора като вас, заинтересовани да опазят тайната си. Чудно, просто няма накъде повече.

— Аз нямам тайни, господин Фин — ядосано отговори тя. — И бих дала всичко на света, всичко, за да открия дъщеря си. Да говоря с нея, пък било то и само веднъж. Бих дала всичко, за да знам дали расте щастливо, дали съм постъпила правилно. Нямате и най-малка представа какво е да се откажеш от детето си. В някои отношения е по-лошо отколкото детето ти да умре. Поне когато умре, знаеш, че е напуснало този свят.

— С малката подробност, че решението да се откажете, е било ваше — отбеляза Фин.

— Не знаете за какво говорите. Изобщо не е било мое решение. Изгубих контрол върху целия си живот в момента, в който забременях. До голяма степен още не съм си върнала този контрол.

— Имали сте целия контрол и продължавате да го имате.

— Напротив. И не очаквам да ме разберете.

— Какво се случи? — попита Сали. — Защо смятате, че не бихме ви разбрали?

Госпожа Теско погледна към момичето.

— В онези години нямаше избор. Сега всичко е различно. Ако, не дай си боже, ти се случи, можеш сам да направиш избора.

— Кое е различното?

— Всичко. — Тя сърдито поклати глава. — Аз бях добро момиче, разбирате ли за какво говоря? Добро момиче от висшата класа. Бях пълна отличничка. Неща като това не се случват на момичета като мен. Случват се на другите момичета. На лошите момичета. Поне така ми говореха. — Тя наведе очи, но запази спокойния си тон. — Когато разбра, баща ми ме удари. Бедният ми баща, възможно най-добрият човек. Дори с пръст не ме беше докосвал. Най-порядъчният човек, когото познавах. И този човек ме удари. Толкова силно, че паднах на земята. Видях го, че не искаше, че навярно съжаляваше за стореното. Но той самият никога не го призна. Беше толкова ужасно. Младата ти неомъжена дъщеря да забременее? — Тя отново поклати глава. — Беше достатъчно да съсипе семейството. Видях го по лицето на баща ми. Видях страха, че ще изгубим всичко, което той с толкова усилия беше изградил. Беше вицепрезидент на една местна банка и за него подобно нещо можеше да унищожи кариерата му. Бяхме италианци по произход и той винаги имаше чувството, че всички се отнасят с недоверие към него. Сметна, че моята бременност ще потвърди предразсъдъците на хората.

— И какво направихте? — попита Сали.

Госпожа Теско се обърна към нея:

— Направих това, което ми се каза. Направих като стотиците хиляди други „добри момичета“ по онова време. Запазих случилото се в тайна и се затворих в себе си за месеци. Носех широки дрехи, за да скрия бременността. И когато и широките дрехи вече не бяха в състояние да попречат на хората да забележат, си тръгнах.

— Избягахте ли?

— Не. — Тя поклати глава. — Не избягах, тръгнах си. Всичко беше уредено. Така правеха момичета по онова време. Заминах далеч и отидох в място, където можех да родя, без никой да разбере. Просто си отидох. Така му казваха тогава.

— Къде отидохте? Тук?

— Не, за Бога. Семейството ми живееше само през два града. Някой можеше да ме види, да разбере. Отидох на едно място в Западен Масачузетс.

— За колко време? — Сали беше поразена от разказа и Фин го забеляза.

— За три месеца. — Три месеца бях сама, буквално като затворник. Семейството не ме остави да избирам. Баща ми заяви, че или ще правя, каквото ми каже, или ще ме изхвърли от къщата и ще ме лиши от наследство. Бях на шестнайсет години. Едва ли щях да оцелея.

— А майки ви какво каза?

— Почти нищо. — Жената се засмя горчиво. — Тя доста се моли. Такава беше реакцията й на повечето неща, с които й беше трудно да се справи. Молеше се и ми каза да послушам баща ми. Бяхме много традиционно и патриархално семейство.

— Сигурно ви е било много яд на майка ви — каза Сали.

Теско поклати глава.

— Тя си беше такава. Поне тя ме навести веднъж, докато бях в дома. Баща ми никога не дойде. Тя дойде и ми донесе Библията. Каза ми, че така сме щели да отбележим моето прераждане. Каза ми още, че когато „онова“ свърши — всички говореха за моята бременност, за раждането, за бебето, като за „онова“ — ще мога да започна живота си наново. — Тя затвори очи. — Още помня как седях и ми се искаше да се разкрещя. Искаше ми се да й кажа, че не желая да започвам всичко наново. Да я помоля да ме спаси, да ме прибере вкъщи. — Жената дишаше тежко. — Но не го направих. Защото „добрите“ момичета не правят така. Добрите момичета постъпваха така, както им наредяха.