Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Значи дадохте бебето в дома — констатира Сали.

Тя кимна.

— Дадох малката си дъщеричка. Спомням си, че когато започнаха контракциите, бях толкова щастлива, защото накрая щеше да свърши. Не ми бяха казали нищо за раждането. Изобщо не ме бяха подготвили за това. Продължи четиринайсет часа и аз не спирах да крещя от болка. Питах ги защо. А те ми отговаряха, че това било за наказание. Казаха ми: „Така се получава, когато си лоша.“ И аз им повярвах.

По време на раждането се кълнях в Бог, че отсега нататък ще бъда добра. Обещавах, че ще правя каквото ми се каже, че ще се отрека от детето и ще се върна към живота си на добро момиче. И накрая всичко свърши и аз чух бебешки плач. Сърцето ми се сви, когато чух за първи път дъщеря ми да плаче. Единственото, което поисках, е да направя така, че на нея да й е добре. Те я сложиха на корема ми и тя спря да плаче. Просто ей така, спря да плаче и се вкопчи с малките си ръчички в мен. Погледнах към младата сестра, която беше с мен през цялото време — тя беше монахиня и беше толкова мила с мен, толкова добра. Беше по-голяма от мен само с пет-шест години. Аз й казах: „Тя ме позна.“ Разплакана изрекох: „Тя знае, че аз съм майка й.“

И тази сестра ми се усмихна и отвърна: „Да, знае. Тя винаги ще знае, че ти си майка й. Дори и да не си спомня, тя ще го знае.“ — Една сълза потече по бузата на Теско, но тя набързо я избърса с опакото на дланта. — Казах си: „Поне това е нещо.“ В онзи миг си помислих, че дори само това ми е достатъчно.

— Но не беше така? — попита Сали.

Жената поклати глава, стискайки нервно длани.

— Някои от другите момичета изобщо не виждаха бебетата си. Така ги учеха в дома — пълно изолиране от самото начало. Понякога не само ги учеха и окуражаваха, но ги караха насила. Казваха, че така било по-лесно. Не мисля, че постъпваха правилно. Прекарах три великолепни дни с дъщеря ми, казвах й колко много я обичам и че постъпвам правилно, че е за нейно добро. Всичко беше лъжа и аз го съзнавах, но въпреки това й го казвах. Защото бях добро момиче и така ме бяха инструктирали да й казвам.

След три дни дойдоха и ми я взеха. Дадоха ми да подпиша някакви документи, а аз се разкрещях и отказах да ги подпиша. Казах им, че искам да запазя бебето. Такъв скандал вдигнах, че трябваше да повикат санитарите. И тогава човекът, който ръководеше болницата, дойде да говори с мен. Беше много спокоен, имах чувството, че и преди е водил подобни разговори с други момичета. Обясни ми колко по-добре ще бъде за момичето да бъде осиновено. Нарече дъщеря ми „момичето“, защото ние нямахме право да даваме имена на децата си — това беше привилегия на осиновителите — но въпреки всичко аз дадох име на дъщеричката си. Кръстих я Кристин. Говорех й, повтарях й името й и й казах да ме запомни и да помни, че истинското й име е Кристин. Както и да е, той ми каза, че момичето ще е по-добре при истинско семейство. Каза, че се обадил на баща ми, който бил категоричен, че не мога да се върна с детето у дома. Също добави, че баща ми отказал да дойде да ме прибере. Аз отвърнах, че ми е все едно. Той кимна и ме попита как смятам да платя. „Да платя за какво?“ — попитах го аз и той ми отговори, че съм дължала заплащане за три месеца болничен престой и медицинско обслужване, които разноски обаче щели да бъдат покрити, ако дам детето и то бъде осиновено. Но ако откажа да го дам, тогава трябвало да платя. Сумата възлизаше на почти хиляда долара, но и милион да беше, за мен беше все същото. Казах му, че нямам никакви пари, и той отвърна, че тогава ще трябва да се обърне към полицията. И докато въпросът се реши, момичето щяло да бъде дадено в щатски дом за сираци, защото щом не съм могла да платя, това означавало, че няма да мога да се грижа за детето.

— А бащата? — попита Сали. — Момчето, от което забременяхте?

Госпожа Теско се разсмя с изненадана физиономия.

— О, не, той нямаше никакви проблеми. Такъв беше общоприетият двоен стандарт: той изобщо не беше засегнат по какъвто и да било начин. По онова време се смяташе, че е проблем на момичето, не на момчето. Ако не друго, случилото се сигурно издигна репутацията му. След като му казах, че съм бременна, го видях и го чух само един-два пъти. Не че имаше някакво значение — той определено не разполагаше с възможности да помогне беше само на седемнайсет.

— И какво се случи? — попита Сали.

— Нищо не можех да правя, подписах документите. Казаха ми, че имам пет минути да се сбогувам с бебето. Представяте ли си? Пет минути да се сбогуваш с детето си? Тя беше малка и безпомощна. Взех я на ръце и я доближих до лицето си. Говорих й шепнешком без прекъсване през всичките пет минути. Не си спомням всичко, което й казах, но й повтарях колко я обичам и колко съжалявам, че трябва да се разделим. Обещах й, че непременно ще я намеря. И тогава те дойдоха, и ми я взеха.