Дэвид Хосп - Зодия убиец

— И не можахте да я откриете?

Тя поклати глава.

— Дойдох да работя тук преди десет години с надеждата, че това ще улесни търсенето ми, но се оказа, че съм се заблуждавала. Законът си е закон. Дори за мен.

В помещението настъпи тишина.

— Скапана работа! — наруши мълчанието Сали.

Госпожа Теско кимна.

— Да, така е. Но най-лошото тепърва предстоеше. Когато се прибрах вкъщи, всички очакваха от мен, че ще оставя проблема зад гърба си и отново ще съм същата. Родителите ми, приятелите ми, всички. Според тях трябваше да се държа, сякаш нищо не се е случило, и да се върна към нормалния си живот. Дори си мислеха, че трябва да съм благодарна, загдето ми е даден втори шанс. Не ми беше позволено да говоря за това. Опитах се да говоря с родителите си, но те отказваха да обсъждат тази тема. „Всичко приключи — казваха те, — все едно че не се е случвало изобщо.“ Само дето то в действителност се случи. Искаше ми се да ги сграбча и да ги разтърся, да извикам: „Случи се!“ — Тя погледна към Фин: — Така че, когато говорите за майка си, сякаш знаете през какво е преминала — помнете, че нямате никаква представа за случилото се.

— Затова търся информация — отвърна той. — Затова съм тук, но вие ми казвате, че не можете да ми дадете такава информация. Защо? Може би сте права. Може би майка ми наистина не е искала да ме оставя, но това не съвпада с думите на хората, с които разговарях. От това, което досега научих за нея, разбирам, че е била точно човекът, който охотно би се отказал от детето си в името на собствения си комфорт и спокойствие.

— Може би. Но като човек, който работи тук от десет години и постоянно се среща с жени, издирващи децата си десет, двайсет, петдесет години, след като са ги дали за осиновяване, ще ви кажа, че жените със съдби като моята са много повече, отколкото предполагате. Разговаряла съм със стотици жени, които така и не успяват да преодолеят тежката раздяла с децата си. Те се измъчват ужасно в продължение на години. Някои от тях са толкова съсипани от загубата, че не знаят какво е щастие и радост.

— Може би. Но аз няма да разбера дали е било така и с майка ми, защото вие няма да ми дадете необходимата информация.

— Не мога. — Госпожа Теско поклати глава. — Законът…

— Майната му на закона.

Сали се наведе към жената.

— Госпожо Теско, познавам Фин само от година, но той е един от малцината добри хора, които съм срещала през живота си. Пое грижите за мен, след като баща ми беше убит, а майка ми ме заряза. Той наскоро разбра как се е казвала майка му и че е била убита. Ако вие бяхте на мястото на убитата и дъщеря ви търсеше информация за вас, не бихте ли искали служителите да са на ваша страна?

— Не знам.

— Напротив, много добре знаете.

Жената изгледа продължително момичето.

— Може да ми отнеме известно време, докато открия досието — каза накрая.

— Разбираме.

— Нищо не обещавам. Но ще си помисля.

Сали кимна.

— На това се надяваме.

Фин все още свикваше със съботите. През седмицата той беше толкова зает с работата и с грижите за Сали, че нямаше време да мисли. Спреше ли се, всичко щеше да отиде по дяволите. Когато идваше уикендът обаче, беше време да си поеме дъх и да понесе трудностите да бъде попечител на чуждо дете. Именно това време най-много го плашеше. Именно това той най-много се боеше да не оплеска.

Тази събота Сали спа до по-късно от обикновено. На връщане от Ню Хемпшир спряха по пътя да вечерят и се прибраха по-късно, отколкото планираха, Фин по навик се събуди в пет и половина. Искаше да поспи до по-късно, но вътрешният часовник не му позволяваше. Една от ирониите на стареенето: колкото повече му се спеше, толкова повече тялото му се съпротивляваше на съня.

Обу маратонки, навлече си стара тениска и излезе за сутрешния си джогинг. Не беше почитател на спорта само заради самия спорт, но в ранното съботно утро имаше нещо, което обожаваше. Сякаш целият град беше негов. Докато се движеше през ранната утринна мъгла, всичко наоколо беше замряло. Спусна се надолу по Бънкър Хил, мина покрай океанския бряг, после обратно по течението на Чарлз Ривър. Градският силует на Бостън от лявата му страна. Къщите покрай реката с техните красиви изгледи за милиони бяха потънали в мрак и тишина. Офис сградите зад тях също не даваха признаци на живот. Чувстваше се като последния жив човек на планетата и всичко това му принадлежеше. Единственият, който истински познаваше това място с всичките му пороци, красоти и прелести. Беше като да гледаш любимата, докато спи — изключителен момент на несподелена интимност.