Майк Лосон - Рискове на играта

Освен огромните парични проблеми на главата му беше и Големия Боб Феърчайлд, който знаеше за неприятностите на Моли и си въобразяваше, че може да принуди Махоуни да му играе по свирката. Онова, което Махоуни можеше да направи за Феърчайлд, беше да каже на специалния прокурор да се поотдръпне от Малкия Боб и самият той да гласува няколко неща, колкото да го зарадва.

Знаеше обаче, че дори да изпълни тези искания, Феърчайлд няма да спре. Накрая щеше да изпее на медиите, че Тед Алън е опростил дълга на Моли, а това щеше да съсипе кариерата на Махоуни.

За Големия Боб щеше да се тревожи по-късно, в момента основната му грижа беше да отърве Моли от мафията и да я спаси от затвора.

Разбърка бърбъна в чашата с дебелия си пръст и се замисли за онова, което Демарко му беше казал за гангстера Ал Кастиля. Замисли се и за Дъглас Кембъл, и за онзи маниак Макграт.

И му хрумна решение.

Много жестоко решение.

— Искате ли още едно питие, господин конгресмен? — попита барманката.

Мамка му! Беше го разпознала.

— Да, може би още едно — отговори Махоуни.

— Малко се учудих да ви видя тук по средата на работния ден — каза жената, забоде пръст във вестника и додаде: — Какво пък, икономиката и бездруго се е скапала.

Да му се не види!

Махоуни повика Демарко да се видят в парка и седна на брега на Потомак от страната на Вирджиния. Демарко нямаше представа защо шефът му настоя да се видят точно там. Или пък имаше.

Откакто работеше за Махоуни, беше забелязал, че когато конгресменът искаше от него да върши нещо на ръба на закона — или направо незаконно, — обичаше да се срещат навън. Винаги се бе страхувал да не подслушват разговорите му. С течение на времето — с подобряването на техниката и с увеличаването на броя на охранителните камери край Капитолия — параноята му беше нараснала.

Дори срещата на открито не беше гаранция, че някой не ги подслушва с хайтек джаджите на НАСА. Виж, паркът му се струваше сигурно място. Имаше много дървета, които накъсваха пряката видимост, а и мястото не беше вероятна терористична мишена, така че надали имаше скрити в храстите камери.

Демарко пристигна в парка пръв. На паркинга нямаше друг автомобил, затова той тръгна по брега на реката и се загледа към града на отсрещния бряг. Когато чу плясък във водата отляво, установи, че не е сам. Две хлапета ловяха риба — едното чернокожо, другото бяло, на десет-единайсет години. Беше като сцена от роман на Марк Твен, докато едно от децата не извади мобилния си телефон и не започна да пише съобщение. Хлапетата не бяха забелязали Демарко, затова той се отдалечи от брега и се запъти обратно към паркинга, преди да го видят.

Махоуни пристигна след секунди. Беше облечен с ежедневни дрехи и носеше тъмносиня шапка на огромната си глава. Демарко се запита откъде идва шефът му и защо е облечен по този начин. Охраната не беше с него, следователно Махоуни се беше отървал от тях. Поредният признак, че не иска никой да знае за срещата им.

Махна на Демарко и той отиде при него сред група дървета, така че да не се виждат от паркинга или от човек, застанал на отсрещния бряг на реката. Зачуди се дали да не му каже за двете рибарчета, обаче се въздържа, защото се опасяваше, че Махоуни ще настоява да се преместят другаде. Демарко искаше тази среща просто да свърши и той да се прибере у дома и да си легне, защото не беше мигнал почти цяла нощ.

Махоуни започна с думите:

— Ето какво ще направиш…

Когато замълча, Демарко беше толкова слисан, че за миг не можа да проговори, а когато си възвърна дар словото, прояви глупостта да попита:

— Сериозно ли говорите?

— А на теб сериозен ли ти изглеждам? — кресна Махоуни. — После, като видя изражението на Демарко, додаде: — В момента изобщо нямам нужда да ми се правиш на бойскаут.

Демарко пък изобщо нямаше намерение да се прави на бойскаут. Не го шокира фактът, че планът на Махоуни беше незаконен и включваше подкопаването на дейността на две, може би три, правителствени служби.

Шокира го хладнокръвната жестокост в плана на Махоуни.

Тед Алън изобщо не биваше да притиска мечока в ъгъла.

Махоуни се върна на Капитолия, облече костюм и вратовръзка и запали пура. Никой нямаше да се осмели да му каже, че не може да пуши в собствения си кабинет.

И така. Какво можеше да даде на тези типове, за да ги принуди да направят каквото иска? Привика Пери Уолас в кабинета си. Големият мозък на Пери щеше да роди отговора.