Майк Лосон - Рискове на играта

Той издиктува номера на уличния телефон и десет минути по-късно Макграт му звънна.

— Какво става, приятел? Защо си се разбеснял така? Нали не си започнал да пиеш толкова отрано?

— Знаеш какво става. Изпратил си някакъв тип да ме убие, но ченгетата го спипаха, докато се опитваше да нахлуе у дома.

— Нямам представа какви ги дрънкаш — заяви Макграт.

— Проклет лъжец! Виж, знам за теб толкова, колкото и ти за мен, но няма да го кажа нито на Комисията, нито на когото и да било другиго. Нямам никакво намерение да свидетелствам срещу теб или да обяснявам какво сме свършили. Искам само да се насладя на парите, които Дики ни спечели. Ето какво ще направя. Ще оставя едно писмо в сейф и ще кажа на адвоката си, ако нещо се случи с мен, каквото и да е, да изпрати писмото на ченгетата. Чуваш ли ме, Ръсти? Убиеш ли ме, отиваш в затвора. Макграт помълча и после процеди:

— Чувам те, Дог. Но нека ти кажа нещо: ако говориш с някого за онова, което направихме, познавам хора, които ще се доберат до теб, дори да съм в затвора. Така че да оставим нещата каквито са и да се надяваме, че Дики не е оставил следа, по която да тръгнат федералните.

Макграт затвори и се върна на пристана. Проклетият Кембъл. Не беше най-големият умник на света, но явно щеше да се окаже най-големият щастливец. Първо онази Ема успя в Шарлотсвил да му попречи да поръси вечерята на Кембъл с фъстъци, после ченгетата пипнаха идиота, когото Самюълс изпрати да убие Кембъл. Дог Кембъл трябваше да започне да си купува билети за лотарията.

И какво да прави сега?

Е, на този етап отговорът беше очевиден: не биваше да прави нищо. Кембъл може и да лъжеше за писмото в сейф, но най-вероятно щеше да изпълни заканата си. Така че Макграт трябваше да се надява цялата бъркотия около Моли Махоуни да не доведе до нищо, а ако все пак ги погнеха, Кембъл да има достатъчно мозък в главата си и здрави топки да си държи езика зад зъбите.

Беше се обадил от уличен телефон на няколко пресечки от пристана и докато крачеше към яхтата си, вдигна поглед към небето. Очертаваше се хубав ден. Топъл, без дъждовни облаци. Да, щеше да е хубав ден за риболов. Бе чул, че някой уловил доста едър тарпон предишния ден. Няма нищо по-забавно от това да уловиш на въдицата си някоя едра риба.

Махоуни спря на засипания с чакъл паркинг пред кръчмата. Тя се намираше в покрайнините на Манасас, на петдесетина километра югозападно от Вашингтон, и Махоуни разбра още преди да влезе, че от джубокса ще се носят кънтри песни, ще има бутилки будвайзер и туршия в буркани зад бара. В единайсет часа сутринта на паркинга имаше само две коли: нов форд пикап със стикер в подкрепа на Ромни и силно очукана мазда с червено тиксо на задните стоп светлини.

Махоуни можеше да се обзаложи, че една от колите е на бармана, а другата на някой, който толкова се е натряскал предишната вечер, че не е могъл да се прибере — затруднение, пред което Махоуни неведнъж се бе изправял.

Един час по-рано му се беше обадил Демарко да му съобщи, че Ръсти Макграт е направил нов опит да убие Кембъл. Именно затова Махоуни беше излязъл да покара — трябваше да обработи твърде много информация.

Ал Кастиля и Тед Алън. Макграт и Кембъл. Машинациите на Големия Боб Феърчайлд. Проблемите на Моли със закона. Просто беше твърде много и той имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Накрая, неспособен да работи, той се преоблече, излъга нещо секретарката си, изпрати Пери Уолас на среща, на която трябваше да отиде самият той, и напусна Капитолия.

Подкара без конкретна посока. Искаше да излезе от Вашингтон, като че ли щеше да мисли по-добре, колкото по-голямо бе разстоянието между него и всички политици. Когато видя кръчмата, реши да се отбие за питие, понеже смяташе, че никой няма да го познае с тези дрехи. Беше облечен с бял памучен панталон, бяла спортна риза с къси ръкави, изпъната на корема му, и синя бейзболна шапка с надпис „Подводница Бостън“. Беше ядрена — вече извадена от арсенала и разглобена, — а шапката беше подарена на Махоуни от командващия военноморските сили на церемонията по сбогуването с подводницата. Една от любимите шапки на Махоуни.

Барманката беше на петдесет и няколко, облечена с джинси и тюркоазена риза с перлени копчета. Имаше хубава фигура, боядисана руса коса и лице, от което ставаше ясно, че не търпи никой да й пробутва глупости. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“ и преглеждаше раздела за взаимните фондове, затова вдигна с досада поглед при влизането на Махоуни.