Майк Лосон - Рискове на играта

Кембъл само поклати голямата си глава, но Демарко не знаеше дали това означава, че не вярва на Ема, или просто не е в състояние да смели какво му се случва.

— Кембъл, тъпак такъв — обади се Демарко, — Макграт е убил Претър и сега ще убие и теб. Страхува се да не го издадеш. Решил е да убие и жена ти. Жена ти! Трябва да свидетелстваш срещу него веднага, защото, когато опита отново, може да няма кой да го спре!

Въпреки всичко Ема и Демарко не успяха да го разколебаят.

Кембъл просто си седеше, забол поглед в пода. Явно беше уплашен и се опитваше да реши какво да предприеме, но не желаеше да сътрудничи. Ема и Демарко се отказаха.

Докато вървяха към колите си, Демарко каза:

— Нали нямаше да ми помагаш повече?

— Не ти помагам. Наех „Бентън Секюрити“ да наблюдават Кембъл, преди да науча, че си ме излъгал. Не можех да допусна Макграт да убие този глупак. — Ема спря и впери строг поглед в Демарко. — Задвижил си нещо, за да оневиниш Моли Махоуни за престъпление, което знаеш, че е извършила, и сега заради теб убиват хора. Осъзнаваш ли го?

— Нищо не съм задвижвал, Ема. Не съм имал никакъв грандиозен план, когато започна всичко. Просто зададох на Кембъл няколко въпроса.

— И още нещо, гений такъв. Макграт не е убил Претър. Има алиби.

— Моля? Какво алиби?

— Управителят на пристана в Мъртъл Бийч каза, че Макграт е отплавал с яхтата си за няколко дни, помниш ли?

— Да. Ти подозираше, че е акостирал някъде и е отишъл със самолет до Ню Йорк, използвайки фалшива самоличност.

— Е, сбърках. Помолих една приятелка от Бреговата охрана да се свърже с пристаните близо до Мъртъл Бийч и се оказа, че в деня на убийството на Претър яхтата на Макграт е била в Джорджтаун, Южна Каролина. Обадих се на управителя на пристана и той твърди, че Макграт е бил там през цялото време и се е забавлявал с местна проститутка. Жената потвърди, че Макграт е бил с нея в нощта на убийството на Претър.

— Мътните да ме вземат! — промърмори Демарко.

— Дано — подхвърли Ема.

— Значи Макграт вероятно е наел някой да убие Претър. Може би този Мейнард е свършил работата.

Вместо да коментира най-новата теория на Демарко, Ема отсече:

— Не ме търси повече във връзка с тази история, Джо. Всъщност просто не ме търси повече. Оттук нататък отговорността за Кембъл е твоя.

Ема потегли, а Демарко остана на тротоара с чувство на… Какво? Срам? Не, не толкова срам, колкото усещането за загуба. Един от малцината приятели, които имаше, вече не му вярваше.

Моли Махоуни не струваше онова, което беше изгубил.

— Защо Ръсти ще иска да ни убива, Дъг? — попита Кейти Кембъл.

Кембъл допусна грешката да повтори пред жена си предположенията на Ема и Демарко и сега тя не преставаше да го обстрелва с въпроси, на които той не можеше да отговори.

Всъщност Кембъл не знаеше защо Ръсти би искал да го убие. След смъртта на Претър двамата бяха в безопасност. Претър беше слабото звено — той купуваше акциите, замиташе следите и отваряше офшорните сметки, — а Комисията така и не успяваше да свърже Кембъл с изтичането на информация към Претър. Сега вече Претър го нямаше, следователно нямаше и причина да се тревожат, така че защо Ръсти ще иска смъртта му? Да не би да се тревожеше, че Кембъл ще се огъне под напрежението на евентуално разследване? Да не би да смяташе, че историята с Моли Махоуни ще отведе следата до тях? Просто нямаше логика.

Едно нещо обаче беше логично. Ръсти Макграт беше студенокръвен и жесток. Обичаше единствено себе си и беше готов на всичко, за да се защити. И освен това беше проклета откачалка. Докато играеха заедно в университетския отбор, Кембъл научи едно за приятелчето си Ръсти — той не просто беше склонен да наранява хората, това му доставяше удоволствие.

— Отговори ми, Дъг! — кресна Кейти и гласът й прониза черепа му. — Какво ще правим?

Кембъл още беше с долнището на пижамата, с което го завариха Ема и Демарко. Заряза жена си, която продължи да крещи, отиде в спалнята, навлече чифт стари мокасини и леко яке и пъхна в джоба портфейла и ключовете за колата.

— Къде отиваш, по дяволите? — викна жена му.

Той излезе от къщата, без да я удостои с отговор.

Отне му петнайсет минути да намери уличен телефон. Звънна на мобилния на Ръсти и каза:

— Аз съм, перверзнико. Още съм жив.

— Моля? Какви ги говориш?

— Знаеш за какво говоря, откачен глупак такъв! Сега намери уличен телефон и ми се обади. Не искам да говорим по мобилния ти. На този номер…