Майк Лосон - Рискове на играта

— Не! Не искам да слушам извиненията, които ще измислиш, за да оправдаеш лъжите си.

— Не се канех да измислям извинения — защити се Демарко. Всъщност се опита, но нищо не му хрумна. — Само исках да кажа, че цялата история се усложни много повече…

— Нищо сложно няма. Моли е виновна и отива в затвора.

— Не е толкова просто, Ема. Тед Алън ще я убие, ако реши, че тя ще свидетелства срещу него. Освен това Тед и Феърчайлд изнудват Махоуни. Искам да кажа…

— Какво общо имат Кембъл и Макграт с Моли?

— Нищо — отговори Демарко. — Идеята за търговия с вътрешна информация хрумнала на Моли, когато чула телефонния разговор на Кембъл. Няма друга връзка между Моли и тези типове. Знам обаче, че Кембъл и приятелчетата му от години печелят незаконно пари, и съм деветдесет процента сигурен, че Макграт е убиец. Убил е Претър, а ти знаеш, че се е опитал да убие и Кембъл в Шарлотсвил.

— Значи затова продължаваш да разследваш Кембъл и Макграт — саркастично подхвърли тя, — искаш да ги изправиш пред правосъдието за престъпленията им.

— Не, но ако успея да докажа, че са извършили престъпление, може би ще имам нещо, което адвокатите на Моли да използват, за да сключат по-добра сделка с Комисията.

Ема с отвращение поклати глава.

— Стига, Ема — умолително я погледна Демарко, — знаеш, че Моли е по-малкото зло.

— По-малкото зло — повтори тя. — Мразя този израз. По-малкото зло пак си е зло.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, а той се запита дали ще я види някога отново.

Когато Демарко пристигна в зъболекарския кабинет трийсет минути по-късно — естествено, всички светофари по пътя се оказаха червени, — грижовната баба, с която беше говорил по телефона, се беше превърнала в зла вещица. Тя му дръпна лекция за нехайното поведение на хора, които не спазват уговорките си. И се оказа, че лекарят няма друг свободен час в графика си.

Очертаваше се наистина скапан ден.

Кейси Мейнард изключи двигателя и се озърна. Беше два часа през нощта и той не виждаше никой на улицата, а и съседните къщи не светеха. Излезе от пикапа си и се протегна — пътуването беше дълго, — после отново се озърна. Никой.

С мъка приклекна на едно коляно. Беше рошав, брадат, висок метър и деветдесет и тежеше сто и трийсет килограма. Голяма част от теглото му бяха тлъстини. Бръкна под шофьорската седалка и извади глока. Беше го купил от търговец във Вирджиния на път за Южна Каролина. Търговецът го беше уверил, че оръжието не може да бъде проследено, макар че Мейнард пет пари не даваше. След като свършеше работата, щеше да хвърли пистолета в първата река, край която мине.

Озърна се отново. Нямаше защо да бърза. На улицата бяха паркирани само няколко автомобила — в такива квартали хората прибираха колите си в гаража. Вътре нямаше хора и никой не изглеждаше като полицейски. Само че навсякъде имаше сенки, джобове от мрак, в които можеше да се крие някой. Защо обаче да се крие?

Мейнард пъхна пистолета отзад, в колана на джинсите си.

Отново бръкна в пикапа и от предната седалка взе найлонов плик. Вътре имаше малко фенерче, което можеше да държи със зъби, тиксо, резачка за стъкло, чифт кожени ръкавици и черна ски маска. Сложи си ръкавиците и маската и остави всичко останало в плика.

Бавно заобиколи към задната страна на къщата. Имаше басейн и барбекю, на което можеше да се опече половин заклано животно. Ето я и плъзгащата се стъклена врата, за която му бяха казали. На светлината на фенерчето видя малкото резе, което дръпваш, за да отвориш вратата. Залепи парче тиксо на вратата, за да попречи на стъклото да падне и да се разбие, после извади от торбата резачката за стъкло.

— Стой! Горе ръцете! Мръднеш ли, ще те пратя на небето.

О, мамка му!

Мейнард седеше на мястото за паркиране пред къщата, до пикапа си. Ръцете му бяха пристегнати с пластмасови белезници.

Зад него стояха двама мъже, трийсетинагодишни, облечени с джинси, черни фланелки и черни ботуши. Лицата им бяха намазани с черна и зелена камуфлажна боя. Първото впечатление на Мейнард беше: военни. Приличаха повече на войници, отколкото на ченгета — твърди мускули, плоски кореми, къси коси. Нито грам тлъстина по телата им.

— Искам адвокат — каза Мейнард. За трети път. Най-сетне получи отговор.

— Млъквай — нареди му единият тип.

Бе очаквал след пет минути да се появи полицейска кола, която да го откара в най-близкия арест. Обаче вече двайсет минути седеше на тротоара.