Майк Лосон - Рискове на играта

— Вероятно няма голям смисъл да ровим за парични истории. Не и с парите на жена му.

Демарко имаше предвид факта, че съпругата на Феърчайлд е достатъчно богата. Нийл най-вероятно нямаше да намери доказателства за незаконни машинации, явни подкупи или незаконни дарения за кампанията му.

— Може да успея да го свържа с проблемите на племенника му. Нали се сещаш, връзката на Малкия Боб с онзи лобист Мейфийлд — предложи Нийл.

— Съмнявам се. Махоуни назначи специален прокурор, който се рови в това от месеци. Затова търси обичайното. Любовни истории. Перверзни. Незаконни деца. Може да е изпращал снимки на члена си на една камара мадами като онзи примат от Ню Йорк. Знам само, че в момента Големия Боб изглежда като лицемерно въплъщение на добротата — на семейните ценности и всички тези глупости, — затова съм сигурен, че от години крие някаква гнусотия.

— Може да стане скъпо — предупреди го Нийл. И се ухили. Цената и бездруго си беше висока.

— Не се притеснявай за парите — рече Демарко.

Когато преди много години Махоуни създаде поста на своя доверен служител, той му осигури и финансиране, за да извършва дейността си. И понеже Махоуни беше спец в отклоняването на държавни фондове когато си поиска, нямаше никакъв проблем да осигурява дребните суми, от които се нуждаеше Демарко. Представете си федералния бюджет като планетата Юпитер. За сравнение бюджетът на Демарко беше с размерите на грахово зрънце, а онова, което щеше да плати на Нийл — колкото сусамово семе. Следователно сметката на Нийл, колкото и безбожно висока да се окажеше, щеше да е на практика невидима за организациите, които следяха как се харчат парите на данъкоплатците. Затова този път, когато Демарко каза на Нийл да не се тревожи за пари, говореше наистина сериозно.

— В такъв случай незабавно се заемам. — Нийл потри пълничките си ръце, вече обмисляйки изобретателни начини да надуе разходите си.

— Добре. Обади ми се веднага щом се докопаш до нещо.

— Ако не успея да се свържа с теб, да предам ли на Ема? — попита Нийл.

— Категорично не — отсече Демарко. После осъзна как са прозвучали думите му и додаде: — Тя е много заета в момента. Работи по двора си, нали си сещаш.

Демарко започваше да се чувства като Ричард Никсън, който се опитва да потули аферата „Уотъргейт“ — съзнаваше, че по някое време неговият собствен Джон Дийн ще се появи и ще го издаде на Ема.

Демарко набра следващия номер от „Жълти страници“.

Тъкмо беше приключил с петте зъболекарски кабинета близо до дома си в Джорджтаун, където попита дали биха могли да го прегледат незабавно. Никой не можеше. Една от рецепционистките дори се изсмя на глас. Той започваше вече да подозира, че всеки стоматолог е пряк потомък на членовете на Испанската инквизиция. Набра шестия номер и веднага влезе в ролята на отчаяния сладкодумник. За негова изненада жената отговори:

— О, горкичкият! — Звучеше като нечия мила баба и се държеше така, сякаш е искрено загрижена. — Имате късмет. Един пациент току-що отложи часа си. Ако може да дойдете след десет минути…

— Тръгвам! — извика Демарко.

Нийл се оказа Демарковият Джон Дийн.

Тъкмо даваше на заден по алеята пред дома си, когато Ема пристигна със своя мерцедес. Той излезе от колата, за да попита какво иска, и я видя да се приближава към него с широки и агресивни крачки, стиснати устни и ръце, свити в юмруци. Тутакси си представи уплашен гризач, който поглежда нагоре и вижда как от небето връхлита орел с протегнати остри нокти — Демарко се почувства като гризача, не като орела.

— Искам да знам какво става, по дяволите, и то веднага! — отсече Ема.

— Моля? — Демарко се помъчи да си придаде невинен вид, но съзнаваше, че след толкова много години работа за Махоуни това е невъзможно.

— Днес се обадих на Нийл да проверя какво си му поръчал. Мислех, че се опитва да разбере как са попаднали парите в сметката на Моли Махоуни. А научих, че си го накарал да изрови нещо за Робърт Феърчайлд, тоест той не върши нищо, свързано с Моли. Така че не ми викай „моля“, а ми обясни какво става.

Демарко обмисли евентуалните възможности и се предаде. Разказа й всичко.

Когато приключи, Ема се взря в него със студените си като арктическа зима сини очи.

— Значи през цялото време, докато съм се опитвала да очистя името на Моли, ти си знаел, че тя е виновна, и не си ми казал. Направо ми иде…

— Ема, отначало не знаех, че е виновна, а после…

Ема вдигна ръка да го спре.