Майк Лосон - Рискове на играта

— Добре де — изпъшка Махоуни. — Ама Пакистан. Да му се не види! — Той вдигна телефона. — Мейвис, виж дали Джим Стийл от прокуратурата може да се срещне с мен на питие към пет часа, а после ми уговори среща с Хориган. Трябва да се видя с него днес следобед.

Проклетият Томи Хориган! Той беше началник на кабинета на президента и толкова умен политически хищник, какъвто Махоуни не познаваше. Кажеше ли му, че иска да направи услуга на президента и да замине за Пакистан, Хориган тутакси щеше да надуши, че нещо не е наред.

Обаче какво друго му оставаше? В този град се оцеляваше трудно. Още по-трудно, ако дъщеря ти е измамница.

Докато шофираше към Филаделфия, Демарко се опита да си изясни отношението към случилото се предишната вечер.

Вечерята с Тина и дъщерите й беше мъчение, не се сещаше за по-подходяща дума. Момичетата бяха осемнайсетгодишни копия една на друга — и на майка си — и си бяха втълпили, че на всяка цена трябва да преценят дали Демарко става за гадже. Започнаха като всички умели разпитващи с няколко леки въпроса, за да го предразположат, после взеха да дълбаят. Разпитваха, при това съвсем не изтънчено, дали има постоянна работа и дали ще я запази. Той усещаше как те мислено отмятат точки от въпросника в главите си, докато им обясняваше, че си има своя къща и здравна осигуровка, плащана от правителството. Откога на осемнайсетгодишните хлапета им пукаше за здравната осигуровка?

После го разпитаха за предишните му връзки. Една от близначките — не беше сигурен коя е Кейти и коя Карън — започна направо:

— Разбрах, че вече си бил женен.

Допускаше, че тази информация е стигнала до Тина през Алис, а после Тина я е предала на инквизиторките му.

— Да, веднъж — каза той, което, разбира се, не беше посрещнато с добро око.

Когато умниците най-накрая отидоха на концерт, той имаше чувството, че е прекарал часове на свидетелската скамейка.

Сексът с майка им след вечерята беше едва ли не компенсация за мъчението, но той вече започваше да изпитва съмнения. Харесваше Тина, но не планираше нищо отвъд следващата им среща. Определено не мислеше за дълга връзка, още не, но явно тя и дъщерите й разсъждаваха в тази посока. Представи си как трите — Тина и онези двенките — го моделират както си пожелаят и това бъдеще му се стори твърде страховито.

Може би.

Докато вървеше към къщата на Ал Кастиля, Демарко се учуди от огромния брой градински статуи. Озадачи го най-вече фигурата на чернокожия жокей до пощенската кутия — как така някой афроамериканец още не му беше изритал главата? Но като се има предвид кой е Ал Кастиля, може би не беше толкова чудно.

Завари Кастиля да играе триспонтов билярд в мазето на къщата си. Домакинът беше едър, висок над метър и деветдесет, с прошарена коса, коремче и яки мишци. С него беше мургав мъж с тяло като на тежкоатлет лека категория. Мъжът беше с тъмни очила, което беше странно, защото мазето на Кастиля беше слабо осветено, само с една лампа над масата за билярд. Онзи с очилата явно беше бияч — бияч, който вижда на тъмно.

Кастиля не вдигна очи към Демарко веднага. Остана приведен над щеката, преценявайки следващия си удар.

— Играеш ли? — попита той.

— Не, никога не съм играл сериозно — отговори Демарко. — Само за развлечение.

— Да, вече никой не играе истински билярд. Всички играят Осма топка. По дяволите, всеки може да играе Осма топка. За това тук трябва наистина да си майстор.

На билярдната маса имаше две бели топки, едната от които с жълто петно, и една червена. Кастиля рязко замахна с щеката и връхчето уверено удари бялата топка с жълтото петно. Тя направи три спонта, преди да удари другата бяла топка, после просто близна червената. Демарко не знаеше дали ударът е добър, но явно Кастиля го прецени така.

— Дори Минесота Фатс не е способен на такъв удар! — възкликна той и се извърна към бияча с тъмните очила. — Нали, Делрей?

Делрей не каза нищо. Делрей определено внушаваше страх.

Кастиля остави щеката си върху масата и за пръв път погледна Демарко.

— Направо невероятно колко приличаш на баща си — каза той. — Познавах го, докато работеше за Таляферо. Знаеше ли това?

— Не.

— Е, познавах го. Изглеждаш досущ като него. Малко е зловещо.

Какво да отговориш на това?

— Както и да е, какво искаш? — попита Кастиля. — Проверих те, след като се обади, но установих само, че си адвокат, който работи за Конгреса. Така че, ако идваш да говорим по някакъв правен въпрос, за някои от проклетите изслушвания, които вие, клоуни такива, постоянно спретвате във Вашингтон, направо се омитай. Може и да познавах баща ти, ама няма да обсъждам правни дивотии без адвоката си.