Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

http://www.massadayoobgroup.com

http://www.tonyblauer.com

http://www.chirontraining.com

Концепцията на Рейн „Не го обиждай, не го предизвиквай, не го заплашвай, не отричай, че се случва, дай му възможност да си тръгне достойно“ дължа на Пейтън Куин от Тренировъчния институт за бойни техники в Скалистите планини. Още един страхотен курс:

http://www.rmcat.com

Триъгълното пристягане в Глава 3 дължа на чудесната книга на Дейв Камарило „Партизанско джиу-джицу: революционизиране на бразилското джиу-джицу“, задължително четиво за всеки сериозен боец:

http://www.amazon.com/Guerrilla-Jiu-Jitsu-Revolutionizing-Brazilian/dp/0977731588/rer=sr_l_2?s=books&ie=UTF8&qid=1374452406&sr=1-2

Не разбирам много от електричество, обаче научих доста за фаталните удари на ток от следния уебсайт:

http://engineering.dartmouth.edu/safety/electrical/TheFatalCurrent.html

„МитБъстърс“ изключително ми помогна да разбера, че, да, един пуснат във ваната електроуред може да ви убие. Отбележете обаче, че „Мит Бъстърс“ не предава всичко съвсем точно. Всъщност електрическият ток в сладка вода може да е по-опасен, отколкото в солена:

http://dsc.discovcry.com/tv-shows/mythbusters/videos/appliances-in-the-bath-minimyth.htm

http://www.boatus.com/seaworthy/magazine/2013/july/electric-shock-drowning-explained.asp

Том Хейсис и Дан Левин безкористно споделиха с мен опита си във всички въпроси, свързани с електричеството, и ми помогнаха да изчистя епизода с убийството с електрически ток. Не ме бива особено в техниката и все пак може да съм объркал нещо, но не и поради липса на усилия от тяхна страна.

За разсъжденията на Рейн за разстоянието при убийство отново съм задължен на подполковник Дейв Гросман и неговата смущаваща и изключителна книга „За убийството: психологическата цена да се научиш да убиваш на война и в обществото“:

http://www.amazon.com/On-Killing-Psychological-Learning-ebook/dp/B003XREUV2/ref=tmm_kin_title_0?ie=UTF8&qid=1375672344&sr=1-1

Д-р Йошикацу Ето и д-р Хироюки Ида от Медицинския факултет на Токийския университет любезно ми показаха клиниката и отговориха на необичайните ми въпроси за това какво правят с труповете в болницата. Щуротиите, които се случват в моргата в този роман, очевидно са плод само на моето (да, изкривено, знам) въображение и във всеки случай отразяват мерките за сигурност от една епоха, далеч по-невинна от днешната.

Джероин тен Бърдж и Роб Сайдърс пак доказаха майсторството си в дизайна на корицата и форматирането:

http://jeroentenberge.com

https://52novels.com

Както винаги, благодаря на невероятно еклектичната група „агресивни лакомници“, които киснат в „Практическа самоотбрана“ на Марк Макйънг Животното и Диана Гордън, за чудесното им чувство за хумор, приятелското отношение и купища проницателни мисли, особено за действителната цена на насилието:

http://www.nononsenseselfdefense.com

Благодаря на Наоми Андрюс, Джероин тен Бърдж, Алън Айслър, Коичиро Фукасава, Дан Гилмор, Монти Гътри, Том Хейс, Шарлот Хършър, Майк Килман, Лори Купфър, Дан Левин, Лара Пъркинс, Кен Роузънбърг, Джоапа Роузънбоум, Тед Шлайн и Алън Търкъс за полезните им забележки по ръкописа.

Най-вече благодаря на жена си Лора за нейната близо четвъртвековна безкомпромисна подкрепа и вяра при всякакви повеи на вятъра. И за страхотната редакторска намеса. Благодаря ти за всичко, скъпа.

Моят метод на писане винаги отчасти се е изразявал в подробно проучване на всички места, които описвам, но „Гробище за спомени“ се развива през 1972-ра и явно представлява сериозно предизвикателство в това отношение. Още повече че исках да използвам истински места, барове, джаз клубове и кафенета, които читателите да могат да посетят, ако пожелаят.

Взех следното тристепенно решение: използвам запазени досега заведения, които съществуват поне от 1972-ра; съсредоточавам действието в по-старите райони на Токио, главно в източните части на града, променени през десетилетията по-малко от космополитния запад; проучвам книги със снимки на Токио от 60-те и 70-те години на XX век, за да придобия по-добра представа за промените и онова, което се е запазило в почти същия вид. Препоръчвам на любителите на града следните книги (преводът, меко казано, не особено елегантен, е мой):

Както винаги, резултатът са множество места, описани така, както съм ги заварил — но и доколкото можех да си представя как са изглеждали, когато Рейн е бил едва двайсетгодишен.

Е, тук-там се налагаше да поизлъжа по нещо и сега е моментът да си го призная. И така: въпреки че „Таро“, джазклуб в Кабукичо, в който Рейн води Саяка, отдавна го няма. Неговият наследник „Боди & Соул“, също открит от Киоко Сейки, все още съществува в Минами Аояма. Той е сред най-добрите в града и си струва да го посетите: