Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

— Така ли?

— Да. По друг виден политик от ЛДП. Нобуо Камиока. Може да си чувал името му.

— Не, нищо не ми говори.

— Странното е, че са го простреляли в гръбнака. Никога повече няма да може да ходи, обаче не са го убили.

— Може да не са улучили.

— Камиока твърди, че извършителят бил будистки монах. И че преди да натисне спусъка му казал: „Кармата е злопаметна кучка“. Това говори ли ти нещо?

— Само че не ми се мисли какво ми готви кармата, ако наистина е злопаметна кучка.

— Тогава значи е съвпадение, че ми се обади чак тази сутрин, така ли?

— Какво, да не смяташ, че първо е трябвало да се погрижа за нещо?

Тацу сви рамене.

— Очаквах да ми се обадиш по-рано. Още на сутринта след „убийството“ ти в парка „Юено“.

— Извинявай. Имах лични проблеми.

— Имам странното предчувствие, че балистиката ще покаже, че Макгроу е убит със същото оръжие, с което е парализиран Камиока.

— Мислиш ли, че ще го откриеш?

— Не, сигурен съм, че няма да мога.

— Е, жалко.

Той погледна обръснатата ми глава.

— Виждам, че имаш нова прическа.

— Само за през лятото. Сигурно пак ще си пусна коса.

Тацу се отказа и пак се заразхождахме в мълчание. На изхода при Хараджуку той ми подаде паспорта.

— Вече можеш да отидеш навсякъде. Но къде?

От всички посоки ни подминаваха пешеходци, които отиваха на работа, излизаха на кафе или пазар, прибираха се вкъщи. Налудничава, шантава сцена, все едно някой прожектира филм на малко по-бързи от нормалните обороти. Слънцето се скри зад един тъмен облак и за миг градът се освети в кафеникавосиво.

— Не знам — казах аз. — Но когато отворя вестника и прочета за скандал, свързан с американски подкупи за японски политици, ще се сетя за теб.

Той се усмихна.

— Фукумото-младши надали ще остане дълго жив.

— Ще видим.

— Но иначе се надявам в Токио за известно време да се възцари мир.

Помислих си за Саяка и казах:

— Убеден съм в това.

Бясното куче остана жив още само \около две години. Не знам дали Тацу имаше нещо общо с това, но явно го бяха убили в резултат на заговор в Гокумацу-гуми, след което кланът започна да се управлява от съвет вместо еднолично.

Скоро след това в Америка беше създадена комисията на сенатор Чърч. Обвиниха „Локхийд“ в даване на подкупи от милиони долари на чуждестранни политици — не само в Япония, по целия свят. Американските политици обаче не пострадаха. Фокусът падна върху компанията и нейния директорски борд. И все пак в Япония скандалът доведе до свалянето на финансовия министър, началник-щаба на военновъздушните сили и даже министър-председателя, както се надяваше Тацу. И това беше нещо.

Дали бяха възстановили програмата на Макгроу след отклоняването на американското внимание към „Локхийд“? Сигурно. Да се опитваш да се справиш с подкупването на политици е все едно да се опитваш да обявиш проституцията за незаконна. По дяволите, направо си е същото. Вече знаех, че корупцията не е нещо разпокъсано, а онова, което прилича на отделни плаващи платформи, всъщност е архипелаг, чиито острови са свързани и се сливат под повърхността. Обаче не ме интересуваше. Това не беше мой проблем и нямаше да допусна да стане. Когато убих Озава в банята, за миг се бях зачудил дали сега съм от лошите. Когато убих Макгроу, вече бях наясно, че няма лоши, както няма и добри. Имаше само интелигентни и глупави, марионетки и кукловоди. По-добре мъдър ронин, реших аз, отколкото наивен самурай.

И все пак си мислех, че Тацу е прав за разделителната линия. Бях казал на Макгроу, че не е трябвало да закача Саяка, понеже е момиче, понеже не е играч. И неговият отговор гласеше, че изкарвам необходимостта добродетел, че двамата с него сме еднакви. Дали наистина беше така? Осъзнах, че това ще зависи от мен. Реших да спазвам разделителната линия. Или поне да се опитвам.

Миямото запази моята тайна и когато накрая се върнах в Япония, започнахме да работим заедно. Работихме и с Тацу — всъщност доста. Но това е съвсем друга история и тя се случи след много години. Защото макар че Бясното куче не остана дълго жив, моето самоналожено изгнание се проточи. Десет години воювах в различни наемнически организации и въпреки че и това са други истории, навярно за друг случай, засега ще кажа само, че по онова време се самоубеждавах, че не се връщам тъкмо заради тези войни. Като се замисля обаче, това по-скоро бяха оправдания. Истинската причина беше Саяка.

Искаше ми се да се свържа с нея, преди да напусна Япония. Разбира се, че ми се искаше. Обаче се страхувах, че Бясното куче може да научи, че още съм жив, и пак да се опита да я използва. Едва се сдържах. Нямаше откъде да науча какво знае или вярва тя след последната ни среща в хотела. Можеше да е гледала нещо за случилото се в „Юено“ по новините и да ме смяташе за мъртъв. Можеше да не е чула нищо и да не знаеше защо съм изчезнал и какво е станало с мен. Можеше да е чула за Камиока, за това, че е бил прострелян в гърба и гръбнакът му е прекъснат, и да се е сетила за кармата. И да се е зачудила дали кармата съм аз. Но какво щеше да се случи, ако се свържех с нея? Ако се срещнехме, едва ли щях да понеса да не съм с нея. А ако бях с нея, тя пак щеше да се превърне в мишена.