Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Затова отидох на война, на най-невероятни места, далеч от Япония, далеч от всичко, което се беше случило, далеч от Саяка. За да я предпазя.

Не. Не беше вярно. Не е лъжа, обаче не е и истина.

Защото даже след смъртта на Бясното куче пак останах далеч. Казвах си, че тя така или иначе ме е забравила. Че е продължила живота си. Ала с времето осъзнах, че неохотата ми се дължи на нещо друго. На… на онова, което Саяка щеше да си помисли за мен, ако знаеше какво съм извършил. В какво съм се превърнал. Какъв съм.

Как можеше да разбере? Парите, които й бях дал — щеше да иска да знае откъде са. Може би щеше да се ужаси, че ги е взела, и да ме намрази, задето съм я убедил. Щеше да задава въпроси, постоянни човъркащи въпроси, и каквото и да й отговарях, щеше да вярва, че истината е много по-страшна. И сигурно щеше да е така. Аз щях да я умолявам, да й обяснявам за разделителната линия, тя нямаше да чува нищо друго, освен оправданията на едно чудовище.

Бях парализиран от копнеж и страх. И с годините някак си винаги се удържах, колкото и да ми се искаше да я открия. Казвах си, че ако наистина я обичам, просто трябва да я оставя на мира.

Ала все пак не се удържах.

Не беше лесно да я открия. Не забравяйте, това се случи много преди Гугъл, Фейсбук и всички други средства, улесняващи хората, които предпочитате да останат във вашето минало, да присъстват във вашето настояще. Обаче накрая я намерих. В Америка, нейната мечта. В Сан Франциско. Научих, че е завършила колеж и е създала фондация за обучаване на инвалиди на различни умения. Че е получила награди от различни азиатско-американски организации. Че даже се занимава с гмуркане и скачане с парашут в инвалидната си количка. В списание „Лайф“ имаше статия за нейните успехи, наричаха я „вдъхновение, пример за безграничните възможности на човешкия дух и възможностите на Американската мечта“.

И се беше омъжила. За американец от корейски произход. Юрист. Навярно добър човек. Когато проверих за пръв път, имаха син. После проверих пак. Имаха още един.

Така че, не. Така и не се свързах с нея. Наблюдавах я от разстояние. Слушах, но не говорех.

Вместо това се опитах да се насиля да я забравя. Да забравя първия път, когато бях озаптил онзи пиян кретен в хотела и тя излезе на улицата и неохотно ми благодари, когато лицето й сияеше, докато слушаше и гледаше Терумаса Хино в „Таро“, и по-късно същата нощ, когато се целувахме в „Китазава-гава“ и аз се бях опикал, за да не се срамува, когато ми позволи да сваля ръцете й, за да докосвам гърдите й в банята, как обичаше да навежда глава, за да гледа как ме насочва в себе си, как плака, когато установи, че може да свършва, онези великолепни утрини, когато се докарвахме до изнемога в тясното й легло, и колко красива беше, невероятно красива.

Понякога отварям страницата й във Фейсбук. Глупаво е, знам. Смехотворно. И винаги си обещавам другия път да съм по-силен. Направо не разбирам какво ме кара да го правя. Защо най-мъчителните спомени са и най-сладостни, защо сладостта винаги ни кара пак да се връщаме, колкото и дълго да се измъчваме преди това? Не знам, както не знам и защо понякога седя в мрака и слушам Терумаса Хино да свири „Сам, сам и сам“. Просто го правя. Явно не мога периодично да не отварям онази кутийка със спомени, колкото и болезнено да е нейното съдържание. Опитвам се да престана. Ала понякога просто има неща, които можеш и които не можеш да направиш.

Годините са я пощадили. Косата й вече сивее, но още е дълга и усмивката й сияе, а онази сдържаност, онази суровост, толкова характерни за нея по онова време, вече ги няма, заменили са ги спокойствие и самоувереност. Няма нужда някой да я смята за мъжко момиче. Тя знае, че е такава. Може семейството да е омекотило характера й. Вече има внуци. Бебета, но все пак внуци. Къде отлитат годините?

Разглеждам снимките й, снимките на семейството й, и си представям как можеше, ала не се разви животът, животът, който наивно вярвах, че мога да имам и който може би даже заслужавам, но от който ме лишиха обстоятелствата и собствените ми действия.

Ще ми се да й бях казал, че я обичам. Измъчвам се, че не й го казах. За малко щях да го направя, обаче се уплаших. Това нямаше да промени нищо, наистина го вярвам. Но поне щеше да знае.

Липсва ми. Господи, колко ми липсва! Нещо повече, това е като оплакване на мъртвец. И не скърбя само за всичко, което имахме, а за всичко, което можехме да имаме, стига да бях взел други решения, да бях друг човек.