Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Кой е това? — Маклейн кимна към покритото тяло, докато Кадуоладър ровеше за нещо из чекмеджетата.

— Твоята самоубийца. Жената от гара Уейвърли. Още не знаем името й. Горкичката. Тази сутрин я огледахме. Трейси трябва да я измие, след това ще се наложи да изчакаме, докато я идентифицират. Странно нещо. Помниш ли, че ръцете и косата й бяха окървавени? Че не се виждаше откъде е дошла кръвта?

Маклейн кимна, макар че в интерес на истината оттогава се бяха случили толкова неща, та бе забравил всичко по случая.

— Е, това е, защото кръвта не е нейна.

Ема Беърд буквално го връхлетя на излизане от моргата. Крепеше огромна кутия от стиропор, чието съдържание за щастие му бе неизвестно. Влизаше заднешком, когато той отвори вратата. При други обстоятелства щеше да е забавно да се спъне и да падне в ръцете му.

— Внимавай!

— Скапаняк… Какво искаш бе? — Ема залитна, обърна се и видя кой я е заговорил. — О, Тони… Хм, инспекторе. Сър.

Маклейн я подхвана, като с мъка удържаше напиращия в гърлото му смях. Изглеждаше толкова ядосана, смутена и кипяща от живот. Знаеше, че ако се разсмее, няма да може да се спре.

— Извинявай, Ема. Не те видях да влизаш. Освен това Тони е добре като обръщение, наистина. Няма нужда от формалности.

— Добре. Чух за полицай Кид. Много съжалявам, беше симпатично хлапе.

„Симпатично хлапе“. Не ставаше за надпис на надгробна плоча. Но пък тя наистина беше още хлапе. Наскоро завършила полицейската школа, нетърпелива да стане детектив. Умна, ентусиазирана, добронамерена, мъртва.

— Влизаш или излизаш? — Въпросът на Ема запълни неловката тишина.

— Какво?… Излизах. — Маклейн погледна часовника си. Беше доста след края на работното време, дори шефката да ги бе задържала. Кимна към кутията. — Ами ти? Донасяш или отнасяш?

— Това ли? Идвам да я върна. Миналата седмица не ни достигаше една и доктор Шарп ни услужи. По път ми е, така че предложих да я оставя на минаване.

— Дай да ти помогна — каза Маклейн и посегна към кутията.

— Остави, няма нужда. — Ема я притисна към тялото си като безценно съкровище. — Но няма да откажа малко компания.

Не им отне много време да оставят кутията и да се върнат до входната врата. Антъни не пророни и дума — Ема бе способна да говори и за двама.

— Значи, довечера си свободен, а? — попита го, докато й държеше вратата да излезе.

— Сигурно ще се върна в участъка. Чакат ме огромна купчина документи и дежурен сержант, който с всеки изминал ден става все по-изобретателен в заплахите си. — Още докато го изричаше, изпита досадно примирение. Щеше да се промъкне незабелязано през задния вход, да седне зад бюрото и да работи, работи, докато купчината свършеше или той сдадеше багажа. А след като приключеше с тази, съвсем скоро щеше да я замести друга. В такива моменти се чудеше защо се е захванал с тази проклета работа. Можеше да отиде да работи за Гавин Спенсър и да живее в голяма къща с плувен басейн.

— Както го описваш, направо се изкушавам и аз да седна зад бюрото. Просто приготви някоя купчина и за мен.

— Е, ако предлагаш…

— Виж, дай първо да пийнем по едно. След това ще видим дали все още ти се занимава с бумащина. — Ема тръгна по улица „Каугейт“ в посока на площад „Грасмаркет“, като не го изчака да отговори. Маклейн се принуди да я настигне тичешком и я хвана за рамото.

— Ема…

— Честно, инспекторе. Никой ли не ти е казвал, че си скучен?

— Напоследък не. Между другото, изобщо не познаваш града. — Той посочи в противоположната посока. — Единствената свястна кръчма наоколо е натам.

Едната бира бе последвана от втора, сетне направиха бърз тур из по-хубавите централни кръчми, хапнаха къри — почти бе достатъчно, за да забрави за смъртта на Алисън Кид. Почти, но не съвсем. Маклейн отбягна обичайните места, където се събираха полицаи, знаейки, че ще са пълни с колеги, пиещи в памет на загиналия другар. Не би понесъл съчувствието им, както и отношението на неколцината, за които бе по-виновен от шофьора на колата. Ема усети всичко, можеше да се закълне. Бърбореше безспир, но предимно за работата си и ползата от преместването от Абърдийн в Единбург. Разделиха се с простичкото: „Беше супер, трябва да го повторим“. След като едва доловимо докосна ръката му, тя се обърна и изчезна надолу по тъмната улица към района, където живееха кошмарите му. Антъни ги прогони, тикна ръце в джобовете си и тръгна към къщи с наведена глава.

Градът никога не спеше, особено по време на фестивала. Обичайната тълпа от работници нощна смяна и страдащи от безсъние бе изпъстрена с пияни студенти и самозвани актьори, клошари и скитници. Вечер трафикът намаляваше, но все още бе прекалено рано. Непрекъснат поток от коли откарваше самотните им пътници в неизвестна посока. Микробуси, наподобяващи дебели зловонни пчели, криволичеха от едно място към друго. Маклейн опита да се отърси от вината си, като се концентрира върху ритъма на стъпките си по тротоара, и подири отговори на въпросите, които се въртяха в главата му. Пропускаше нещо. Нещо, което не се връзваше. Не, пропускаше много неща. Много неща не се връзваха. Не на последно място: кое бе ужасяващото сходство между смъртта на трима старци, всичките отколешни приятели, всичките свързани с чудовищно, жестоко престъпление. Някой би казал, че ги е сполетяло отмъщение свише. Opus Diaboli. Намесили са се в делата на дявола и ето че той е дошъл за тях. Действителността обаче бе далеч по-тривиална. Барнаби Смит бе изкормен от ядосан нелегален имигрант. Бакън Стюарт бе станал жертва на ревнивия си любовник. А Джонас Карстеърс? Дъгит несъмнено щеше да намери на кого да го припише.