Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Защото в Бразилия се говори португалски.

— Португалски, ясно. Както и да е, попаднах на нюзгрупа, скрита зад сериозна защита. Имаше информация за Смит, Бакън Стюарт, Джонас Карстеърс. Дори и за двете самоубийства. Имаше и много други неща, но снимките, които разпознах, бяха качени от потребител с псевдоним ЕБ.

Маклейн кликна на страницата. Придвижи мишката надолу и преброи над сто снимки, а освен нея имаше още десетки страници.

— Който и да е, трябва да има достъп до всяка снимка в участъка — каза той. — Колко фотографи има сред криминалистите?

— Десетина, оторизирани да снимат. Предполагам, че техниците и помощният персонал също имат достъп. Но спокойно може да е и някой от офицерите, сър. Всички ние имаме достъп до тези снимки.

— Има ли начин да проследим този ЕБ?

— Съмнявам се, сър. Утре Майк ще хвърли един поглед, но сървърите са анонимни, а до тях се стига през чуждестранни акаунти. Това е далеч над възможностите ми, обаче изяснява как външен човек може да се е запознал с детайлите по убийството на Смит. И си мисля, че ако някой изпитва удоволствие да гледа подобни снимки, е само въпрос на време да направи и следващата стъпка.

По дяволите! Допреди малко беше толкова сигурен. Все още беше, но не можеше да пренебрегне тази хипотеза.

— Чудесна работа, Стюарт. Изготви възможно най-бързо писмен доклад, а аз ще се постарая шефката да разбере кой е авторът му. В това време ще поработя върху теорията за шестия мъж, който полага всички усилия да не го разкрием.

— Името си ли чух?

Маклейн се обърна и видя на прага шефката. Макбрайд скочи от мястото си като ударен от ток. Навъсения Боб кимна и свали краката си от бюрото.

— Наредих на детектив Макбрайд да разследва изтичането на вътрешна информация за местопрестъпленията. Мисля, че е разрешил загадката. — Маклейн набързо й препредаде току-що наученото. През цялото това време Макинтайър нервничеше като момиченце, на което му се ходи до тоалетната, но не знае как да помоли.

— Страхотна работа, детектив — каза тя накрая. — Бог ми е свидетел, нуждаехме се от добри новини.

Маклейн усети накъде вървят нещата. Беше изписано на лицето й.

— Искате ли да…? — И се запъти към вратата.

— Не, няма проблем, Тони. Това е мое задължение. Сметнах, че е правилно аз да ти го кажа. Да го кажа на всички вас. — Макинтайър изпъна униформата си, сякаш не знаеше как да продължи. — Става въпрос за полицай Кид. Състоянието й се е влошило. Лекарите са направили всичко по силите си, но травмите са били прекалено тежки. Преди около час е починала.

Не бяха много местата, където можеше да отиде в труден момент. Разбира се, едната възможност беше Фил, само че за него проблемите неизменно се решаваха с помощта на бутилка, а на Маклейн не му беше до пиене. Винаги можеше да разчита на Навъсения Боб, който не би му позволил да изпадне в тежка депресия, но и старият сержант явно харесваше по бащински полицай Кид и прие вестта за смъртта й по необичаен за него начин — разплака се. Макинтайър го освободи до края на деня. Всъщност с типичния си покровителствен тон заяви на всички, че не желае да ги вижда в следващите двайсет и четири часа. Тя си имаше достатъчно проблеми, за да й досажда и той със своето чувство за вина. Доскоро негов слушател бе баба му. Дори и в кома беше добър слушател, но вече я нямаше. Ето защо по-малко от час след като научи за смъртта на Алисън, все още донякъде вцепенен, Маклейн се озова в моргата. Толкова за широкия му социален кръг.

— Има си термин за това нещо, Тони. Нарича се „вината на оцелелия“. — Ангъс Кадуоладър още не бе свалил престилката от последната си аутопсия.

— Знам, Ангъс. Психология. В университета. Изучавал съм я. Само дето да знаеш нещо, не означава, че ще ти помогне. Тя ме изблъска настрани от колата. Размени своя живот за моя. Това честно ли е?

— Честността е нещо, за което говорим на децата, за да ги държим под контрол.

— Хм, май не ми помагаш.

— Давам всичко от себе си. — Кадуоладър свали гумените ръкавици и ги хвърли в кошчето за биологични отпадъци. Маклейн огледа моргата и си даде сметка, че за пръв път е тук, без да присъства на аутопсия.

— Криминалистите не са се задържали много-много тук — отбеляза той. — Обикновено прекарват дни в търсене и на най-дребните улики.

— Радвам се, че този път не са го направили. Достатъчно ми беше и това еднодневно забавяне. Както знаеш, хората продължават да умират. Благодарение на твоя крадец ще ми трябват седмици, за да наваксам с работата.