Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Вие сте намерили копчетата за ръкавели, които допълват комплекта.

— Така е, а това потвърждава подозренията ми. — Маклейн затвори кутийката и я върна на жената. — Формално погледнато, откраднатите копчета за ръкавели ви принадлежат. Боб, изготви разписка, съгласно която след края на разследването копчетата да бъдат върнати на госпожа Джонсън.

— Няма нужда, инспекторе. Не искам тези ужасни неща. Не понасях Бърти. Честно казано, изобщо не се учудвам, че може да е убил някого. Все пак връхлетя върху автобусната спирка.

— Добре ли го познавахте?

— Не, за щастие. Беше връстник на Тоби, поне така мисля, и много харесваше Андрю, съпруга ми. Направо тръпки ме побиваха, като ме погледнеше изпод надвисналите си вежди. Чувствах се омърсена само от присъствието му в стаята.

— Ами къщата в Сайтхил? Някога ходили ли сте там?

— О, боже. Наричахме я „резиденцията на император Мин“. Убедена съм, че някога е била великолепно място, но изглеждаше толкова нелепо сред околните общински къщи. Освен това се намира много близо до затвора. Недоумявах защо старият Фаркър не вземе да я събори и да се приключи. Не че не можеше да си го позволи.

— По-скоро си мисля, че се е опитвал да запази някаква тайна.

Маклейн се пресегна към един от дебелите кожени албуми, които госпожа Джонсън бе оставила на масичката за кафе. Срещу него Навъсения Боб си взе още една бисквитка и продължи да разглежда албума, който вече бе започнал.

— Знаел е какво е извършил синът му и се е постарал да го прикрие. Дори след смъртта му от банка „Фаркър“ са задържали празната къща. Продали са останалата част от имението. За какво им е било да запазват нея? Стара и уважавана компания като тяхната е зачела последната воля на своя основател, но след като е била изкупена от „Мидийстърн Файнанс“, всякакви предишни уговорки са отпаднали.

— Намерили сте труп в къщата? — Госпожа Джонсън обхвана с ръка гърлото си, а цялото й тяло се вцепени.

— Съжалявам, че не ви казах по-рано. Да, така е. Тялото на момиче, скрито в мазето. Смятаме, че е била убита след края на войната.

— Боже мой, през цялото това време! Била съм на толкова много проклети партита в тази къща, без да знам. Как е умряла?

— Да кажем само, че е била убита, госпожо Джонсън. По-скоро ме интересува кой може да е помогнал на Албърт Фаркър и дали някой от замесените все още е жив.

— О, разбира се, доколкото зная, той имаше приятели. Искам да кажа, че с Тоби бяха… Нали не мислите, че Тоби е замесен?

— В момента съм склонен да допускам всичко. Знам, че Фаркър е виновен. Свекър ви е починал отдавна, а за мъртвото момиче не може да се направи кой знае колко. Има обаче и друг съучастник, който е жив. И аз няма да се откажа, докато не го изправя пред правосъдието.

— Вижте това. — Навъсения Боб се намеси в разговора с триумфална нотка в гласа. Завъртя отворения албум и го сложи върху останалите на масичката. Маклейн се наведе напред, за да види по-добре, и бе възнаграден с черно-белите образи на петима мъже в бели панталони и пуловери. Всички бяха млади, около двайсетгодишни, с еднакви прически, модерни точно преди началото на войната. Четирима стояха рамо до рамо и държаха трофей — плакет във формата на дървен щит. Петият се бе изтегнал в краката им на земята, а зад младежите се виждаха лъскава спортна лодка, гребла и река. Под фотографията бе залепено пояснение: „Единбургски университет, четворка скул с кормчия. Регата «Хенли», юни 1938 г.“, но онова, което го заинтересува повече, бяха подписите на самата снимка.

Тобаяс Джонсън

Албърт Фаркър

Барнаби Смит

Бакън Стюарт

Джонас Карстеърс

— Имате ли минутка, сър?

Маклейн стоеше на вратата на най-голямата оперативна стая в сградата. Всичко изглеждаше като копие на разследването на смъртта на Барнаби Смит, само дето вместо снимката на банкера сега на стената бе закачена тази на Джонас Карстеърс. За пореден път Дъгит бе успял да притисне, приласкае и изкомандва по-гол ямата част от свободния личен състав да вземе участие в разследването му, като подходът му пак се свеждаше до непрестанни разпити, отново и отново, докато отнякъде не изскочеше следа. Той самият бе застанал на няколко крачки встрани, с ръце на хълбоците, и наблюдаваше действията на хората си, сякаш активността сама по себе си беше знак, че ще стигнат до положителен резултат. По всяка вероятност искрено вярваше в това. По природа си беше чиновник.

— Мисля, че беше в принудителен отпуск до понеделник, нали? — Старши инспекторът не изглеждаше особено очарован да го види.