Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Не трябваше да спира. Случаят не беше негов. В момента дори не беше на смяна. В сините примигващи светлини, дежурната кола и полицаите, разпъващи лентата, обаче имаше нещо, на което детектив Антъни Маклейн никога не бе в състояние да устои.

Израснал беше в този квартал, богаташката част на града, с еднофамилни къщи и дворове с високи огради. Тук живееха потомствени богаташи, хора, които знаеха как да пазят имуществото си. Вероятността по тези улици да видиш клошар, камо ли да бъде извършено тежко престъпление, беше нищожна. Сега обаче две патрулни коли бяха блокирали портата на голямо имение и един полицай опъваше синьо-бяла лента. Маклейн се приближи и извади служебната си карта.

— Какво се е случило?

— Убийство, сър. Само това знаем.

Полицаят завърза лентата и взе да разпъва нова ролка. Маклейн огледа застланата с чакъл алея, водеща към къщата. По средата й бе паркирана дежурната кола с широко разтворени врати. Редица униформени ченгета претърсваха моравата, сантиметър по сантиметър за улики. Нямаше нищо лошо в това и той да огледа, да види дали не може да помогне с нещо. В крайна сметка познаваше района. Мина под лентата и се запъти нагоре по алеята.

Зад очукания бял микробус на вечерната светлина проблясваше лъскаво черно бентли. Гледката се разваляше от ръждясалото старо мондео до него. Антъни познаваше добре тази кола, познаваше добре и собственика й. Старши инспектор Чарлс Дъгит не беше любимият му началник. Щом той разследваше, значи, жертвата беше важна личност. Това би обяснило и големия брой ангажирани униформени.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Маклейн се извърна към познатия глас. Дъгит бе значително по-възрастен от него, сигурно наближаваше шейсетте. Рижата му някога коса сега бе прошарена и оредяла, а червендалестото лице — цялото в бръчки. С бял хартиен гащеризон, смъкнат до кръста и завързан на увисналото шкембе, приличаше на човек, който току-що се с измъкнал навън да изпуши цигара.

— Бях в квартала и видях патрулните коли на алеята.

— И реши да си завреш носа, където не ти е работа, така ли? Какво всъщност правиш тук?

— Нямам намерение да се намесвам в разследването ви, сър. Помислих си, че след като съм израснал в района, може да помогна с нещо.

Дъгит шумно въздъхна и отпусна театрално рамене.

— Е, добре. Така и така си тук, постарай се да свършиш нещо полезно. Иди поговори с патолога. Нали ти е приятел? Разбери до какви брилянтни умозаключения е успял да стигне до този момент.

Маклейн понечи да тръгне, но здравата хватка на Дъгит го спря.

— И след това веднага се върни да ми докладваш. Не искам да се изнижеш, преди да сме приключили огледа.

След настъпващия навън сумрак светлините в къщата му се сториха ослепително ярки. Маклейн влезе в голям салон, след като прекоси по-малката, но все пак внушителна по размер веранда. Вътре цареше суматоха: криминалисти в бели гащеризони сновяха насам-натам, търсеха отпечатъци и заснемаха всичко. Още преди да е направил и няколко крачки, млада жена с измъчен вид му връчи навит на руло бял работен комплект. Не я познаваше, явно беше от новопостъпилите в екипа.

— Ще трябва да го облечете, ако ще влизате там, сър. — С палец посочи зад гърба си към отворена врата в дъното на салона. — Ужасна бъркотия. Едва ли държите да съсипете костюма си.

— Или да унищожа важна улика. — Маклейн й благодари, облече гащеризона и нахлузи калцуните върху обувките си, после се отправи към посочената врата, като се придържаше към очертаната от полицаите пътека върху лъскавия под. Отвътре се чуваха приглушени гласове, така че той влезе.

Озова се в изискана библиотека. Тъмни махагонови лавици опасваха стените, а върху тях бяха подредени книги с кожени подвързии. Между два високи прозореца бе разположено старинно бюро, на което нямаше нищо друго, освен преспапие и мобилен телефон. Срещу богато украсената незапалена камина имаше два кожени стола с високи облегалки. Левият беше празен, като се изключат прилежно сгънатите и метнати на подлакътника дрехи. Маклейн прекоси стаята и се насочи към другия, тъй като седящият на него мъж мигновено прикова вниманието му. Сбърчи нос от нетърпимата воня.

Мъжът изглеждаше почти спокоен, ръцете му почиваха върху подлакътниците, а краката, леко раздалечени, бяха стъпили на пода. Лицето му беше бледо, а изцъклените очи се взираха право напред. От затворената му уста чак до брадичката се беше стекла черна кръв и в първия момент Маклейн си помисли, че мъжът е облечен с тъмен велурен жакет. След това видя червата, сивкавосини спирали, разплетени и увиснали до персийския килим на пода. Не, това не беше велурен жакет. Над тях бяха приклекнали две фигури в бяло, които явно не искаха да докосват с колене прогизналия от кръв килим.