Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Дъгит въздъхна и пощипна върха на носа си.

— Надявах се на по-полезна информация. Не знаеш ли нещо за личния му живот? Приятели? Врагове?

— Не, сър. Както казах, със сигурност беше пенсионер и поне осемдесетгодишен. Не се движа много-много в тези среди. Баба положително е по-добре осведомена, но точно в момента не е в състояние да помогне. Знаете, че наскоро получи инсулт.

Дъгит пренебрежително изсумтя.

— В такъв случай си ми напълно безполезен. Разкарай се. Върни се при богатите си приятелчета и се наслади на свободната си вечер. — После се обърна и се отправи към групичката униформени полицаи, събрали се за по цигара. Маклейн с облекчение се загледа в отдалечаващия се гръб на Дъгит, но после се сети за намека за изнизването.

— Да изготвя ли доклад по случая, сър? — извика той.

— Не ми е притрябвал докладът ти. — Дъгит се завъртя на пети към Маклейн. Лицето му бе в сянка, в очите му играеха отблясъците на уличното осветление. — Разследването е мое, Маклейн. Пръждосвай се.

В болница „Уестърн Дженерал“ миришеше на болести — онази смесица от дезинфектанти, топъл въздух и разлети телесни течности, която се просмуква в дрехите ти, ако прекараш повече от десетина минути в сградата. Сестрите на рецепцията го познаха, усмихнаха му се и кимнаха безмълвно. Едната се казваше Барбара, а другата Хедър, но проклет да беше, ако знаеше коя, коя е. Никога не бяха достатъчно дълго далеч една от друга, за да установи истината, а да се взира в миниатюрните табелки с имената, закачени на гърдите им, беше просто неловко.

Маклейн се придвижваше по безлюдните коридори толкова тихо, колкото позволяваше скърцащият под краката му линолеум. Минаваше покрай кретащи мъже в болнични престилки, които стискаха интравенозни системи в артритните си юмруци. Забързани сестри търчаха от един критичен случай на друг. Пребледнели новоизлюпени доктори сякаш всеки миг щяха да припаднат от изтощение. Тези неща отдавна вече не го впечатляваха. Прекалено често бе идвал тук.

Отделението, което търсеше, бе в тихо болнично крило, далеч от суетнята и шума. Приветливата стая гледаше към град Файф отвъд устието на река Форт. Според него пълна глупост. Мястото беше прекрасно за хора, които се възстановяваха от сериозна операция. Вместо това тук настаняваха пациенти, на които не им беше до гледката или спокойствието. Подпря вратата с пожарогасителя, за да се чува далечният шум от човешката дейност, и пристъпи в полумрака.

Тя лежеше върху няколко възглавници със затворени очи. Изглеждаше заспала. Излизащите от главата й кабели бяха включени в апаратурата до леглото, която бавно и ритмично пиукаше. Прозрачна течност се вливаше през тръбичка в сбръчканата и осеяна с петна ръка, а сензорът на монитора за сърдечната дейност бе закачен на повехналия й пръст. Антъни придърпа стол и седна, взе ръката на баба си в своята и се вгледа в лицето й, което навремето излъчваше гордост и енергия.

— Преди малко се видях с Ангъс. Пита за теб. — Говореше нежно, без да знае дали е в състояние да го чуе. Ръката й бе хладна. Като се изключеше механичното повдигане и отпускане на гърдите, баба му бе напълно неподвижна. — От колко време си тук? Осемнайсет месеца? — Страните й бяха хлътнали още повече от последния път, а някой бе подстригал нескопосно косата й, което придаваше на лицето още по-мъртвешки вид. — Вярвах, че все някога ще се събудиш и нещата ще тръгнат постарому. Сега вече не съм сигурен. За какво ти е изобщо да се будиш?

Тя не отговори. От година и половина не бе чувал гласа й. Не и откакто му се обади, за да каже, че не се чувства добре. Помнеше линейката, медиците, как заключи празната къща. Не можеше обаче да си спомни лицето й, когато я намери в безсъзнание в креслото пред камината. Месеците в болницата бяха дали своето отражение, толкова дълго бе гледал това лице, че в съзнанието му бе само сегашната сянка на жената, която го бе отгледала от четиригодишна възраст.

— Кой е направил това? — Маклейн се озърна, стреснат от гласа. В коридора една от сестрите се мъчеше да премести пожарогасителя. Жената нахлу разтревожена в стаята и най-накрая го видя. — О, вие ли сте, господин Маклейн. Съжалявам. Не ви видях да влизате.

Меко ирландско произношение, бледо лице, късо подстригана рижа коса. Носеше униформата на старша сестра и Маклейн сто на сто знаеше името й. Джейн, Джени или нещо от този род. Мислеше си, че знае имената на почти всички сестри в болницата — било по служебна линия, било от редовните си посещения в това тихо малко отделение. Да го убиеха обаче, в момента не се сещаше как се казва сестрата.