Майкл Роботэм: На живот и смърт

Животът може да бъде великолепен и изумителен — в това е цялата му трагедия. Без красота, любов или опасност той би бил почти лесен за живеене.

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Оуди Палмър така и не се научи да плува. Когато беше момче и ходеше с баща си за риба на езерото Конроу, му казваха, че да си добър плувец е опасно, защото дава на човек измамно чувство за сигурност. Повечето хора се давеха, тъй като се втурваха да плуват към брега, уверени, че могат да се спасят, а всъщност оцеляваха онези, вкопчени в плаващите останки.

— Така че ето какво трябва да направиш — каза татко му, — да се заловиш като лепка.

— Какво е лепка? — попита Оуди.

Татко му се замисли.

— Добре де, да се заловиш като еднорък мъж, който виси от скала, докато го гъделичкат.

— Аз имам гъдел.

— Знам.

И баща му започна да го гъделичка, докато цялата лодка се разтресе и всичката риба в околността се изпокри, а Оуди остави няколко петна напишкано по панталоните си.

Това стана постоянен майтап между двама им — не напишканото, а примерите за здраво захващане.

— Трябва да се заловиш като гигантска сепия, хванала кашалот — казваше например Оуди.

— Трябва да се заловиш като изплашено котенце за пуловер — отговаряше баща му. — Трябва да се заловиш като бебе, кърмено от Мерилин Монро.

И така нататък…

Застанал в средата на черния път по някое време след полунощ, Оуди си спомня за тези риболовни излети с топли чувства и си мисли колко много му липсва татко му. Наедряла и бяла, луната грее над главата му и оставя сребърна пътека по повърхността на езерото. Той не може да види отсрещната страна, но знае, че трябва да е там. Бъдещето му го чака на онзи далечен бряг, точно както смъртта го дебне на този.

При завоя проблясват фарове и набират скорост към него. Оуди се хвърля по очи в едно дере и обръща лице към земята, така че да не отразява светлината. Камионът профучава край него и вдига облак прах, който се издува като балон и се посипва наоколо, така че мъжът може да го усети между зъбите си. Изправя се на ръце и колене, пълзи през преплетения къпинак и влачи големите пластмасови шишета зад себе си. Всеки момент очаква да чуе нечий крясък или издайническото щракване на куршум, който се плъзга в патронника. Стига до брега на езерото, загребва кал и я размазва обилно по лицето и ръцете си. Шишетата тракат на кухо по коленете му. Завързал е осем от тях заедно и ги е стегнал с парчета от въже и ивици от съдрани чаршафи.

Събува обувките си, завързва ги една за друга и ги провесва на врата си. После връзва на възел платнената чанта около кръста си. Ръцете му са раздрани от бодливата тел, но не кървят силно. Къса ризата си на ленти и превързва дланите си, като пристяга възлите със зъби.

Още автомобили преминават по пътя над него. Фарове. Гласове. Скоро ще доведат кучетата. Нагазва в дълбоката вода, прегръща бутилките и ги притиска към гърдите си. Започва да рита, но се старае да не пляска силно, преди да се отдалечи повече от брега.

Използва звездите за навигация и се опитва да плува в права линия. Трябва да премине още пет-шест километра, за да прекоси язовир „Чоук Кейниън“. Горе-долу по средата или дори по-близо има остров — ако Оуди изобщо оцелее толкова дълго.

Минутите и часовете минават и той губи представа за времето. На два пъти се преобръща и потъва, но после притиска шишетата по-силно към гърдите си и отново се озовава на повърхността. Две от тях се откъсват и отплават. Едно е пукнато и започва да се пълни. Превръзките на ръцете му отдавна са се развързали от водата.

Умът му се рее, носи се от спомен на спомен — места и хора. Такива, които е харесвал, и други, от които се е страхувал. Мисли за детството си, как играеше на топка с брат си. Как на четиринайсет сподели замразена плодова близалка с Фийби Картър, която му позволи да бръкне в ослепителнобелите й гащички на задните седалки в киното. Гледаха „Джурасик парк“ и тиранозавърът рекс току-що бе изял алчен адвокат, който се опитваше да се скрие в преносима химическа тоалетна.

Оуди не помни почти нищо друго от филма, но Фийби Картър живее в паметта му. Баща й беше шеф в завода за рециклиране на батерии и се движеше с мерцедес, докато всички останали караха потрошени таратайки с повече ръжда, отколкото боя. Господин Картър не одобряваше дъщеря му да се движи с момчета като Оуди, но Фийби не го слушаше. Къде ли е сега? Омъжена. Бременна. Щастлива. Разведена. Работи на две места. Боядисва косата си. Остаряла е. Гледа шоуто на Опра.