Майкл Роботэм - На живот и смърт

По продължението на едната стена има маса, отрупана с чинии недоядена храна: пържени раци с мека черупка, свински ребърца, пържено пиле, картофено пюре и салата. Печените царевични кочани лъщят от масло и имат черни следи от тиган. Надзирателят вдига свинско ребро, оглозгва месото от костта и бърше пръсти с мокра кърпичка.

— Как се казваш, синко?

— Мос Джеремая Уебстър.

— Що за име е Мос?

— Ами, сър, мама не знаела как да напише „Мойсей“ в акта ми за раждане.

Един от пазачите се изсмива. Надзирателят пощипва горната част на носа си.

— Гладен ли си, Уебстър? Вземи си чиния.

Мос поглежда към пиршеството, стомахът му къркори.

— Да не се каните да ме екзекутирате, сър?

— Защо мислиш така?

— Такова ядене може да е последното на човек.

— Никой няма да те екзекутира… поне в петък.

Надзирателят се смее, но Мос не смята, че шегата е забавна. Не помръдва.

„Може би храната е отровна. Надзирателят я яде. Може би знае от кои части да яде. Мамка му, не ми пука!“

Мос започва да трупа храна в пластмасовата чиния, слага си доста ребра, щипки от раци и картофено пюре, опитва се да закрепи царевичен кочан на върха. Яде с две ръце, наведен над чинията, соковете омазват бузите му и се стичат по брадичката му. Междувременно надзирател Спаркс си взема още едно свинско ребро и сяда срещу него, видимо отвратен от затворника.

— Изнудване, измама, пласиране на наркотици — заловили са те с марихуана за два милиона долара.

— Беше само трева.

— После си пребил до смърт мъж в затвора.

Мос не отговаря.

— Заслужаваше ли си го?

— Тогава така си мислех.

— А сега?

— Бих направил доста неща различно.

— Колко време мина?

— Петнайсет години.

Мос поглъща храната твърде бързо. Парче месо му присяда. Удря с юмрук по гърдите си, веригите му дрънчат. Началникът му предлага нещо за пиене. Мос поглъща цяла кутийка с безалкохолно от страх, че може да му я вземат. Избърсва уста. Оригва се. Отново яде.

Началник Спаркс е оглозгал напълно свинското ребро. Навежда се и оставя костта в картофеното пюре на Мос, където тя стърчи нагоре като оголен пилон за знаме.

— Да започнем отначало. С Оуди Палмър сте приятели, нали така?

— Познавам го.

— Кога го видя за последно?

— Снощи, по време на хранене.

— Седял си с него.

— Да, сър.

— За какво си говорихте?

— Обичайните неща.

Началникът чака с безизразен поглед. Мос усеща как маслото от запечената на тиган царевица облива езика му.

— Хлебарки.

— Какво?

— Обсъждахме как да се отървем от хлебарките. Казах на Оуди да сложи паста за зъби „Хамър фреш“ в процепите на стените. Хлебарките не обичат паста за зъби. Не ме питайте защо, просто не обичат.

— Хлебарки.

Мос говори между хапките, яде от храната около картофеното пюре.

— Чух история за една жена. Докато спяла, хлебарка пропълзяла в ухото й. Снесла си бебета, които се заровили директно в мозъка й. Един ден намерили жената мъртва, с хлебарки, излизащи от носа й. Ние водим война с тях. Някои братлета ще ви кажат да ползвате крем за бръснене, но тоя боклук засъхва още през нощта. „Хамър фреш“ е най-доброто.

Началник Спаркс се втренчва в него.

— В моя затвор няма проблем с контрола над вредителите.

— Не знам дали това известие е стигнало до хлебарките, сър.

— Дезинфекцираме два пъти годишно.

Мос знае всичко за мерките против вредителите. Охраната идва, заповядва на затворниците да легнат на леглата си, докато килерите им се пръскат с химикал с токсична миризма. От него на всички им става лошо, но пък има нулев ефект върху хлебарките.

— Какво стана след храненето? — пита Спаркс.

— Върнах се в килията си.

— Видя ли Палмър?

— Той четеше.

— Четеше ли?

— Книга — добавя Мос, в случай че има нужда от пояснение.

— Каква?

— Дебела, без картинки.

Спаркс не вижда хумор в ситуацията.

— Знаеше ли, че щяхме да освободим Палмър днес?

— Да, сър.

— Защо някой ще бяга в навечерието на освобождаването си?

Мос избърсва мазнината от устните си.

— Нямам представа.

— Сигурно ти хрумва нещо. Този мъж е прекарал десет години на топло. Още един ден и щеше да бъде свободен, но вместо това се превръща в беглец. Когато го заловят, ще го пратят на съд и ще го признаят за виновен. Ще му дадат още двайсет години.

Мос не разбира какво искат от него.

— Чуваш ли ме, синко?

— Да, сър.

— Не ми казвай, че с Оуди Палмър не сте близки. Дори не си го помисляй. Аз не съм вчерашен и знам, когато някой ми бяга по тъч линията.