Майкл Роботэм: На живот и смърт

Мос мига срещу него.

— Живели сте в съседни килии… колко — седем години? Сигурно ти е казал нещо.

— Не, сър, кълна се в бога, нито дума.

Мос има киселини. Оригва се. Главният началник продължава да говори.

— Моята работа е да държа затворниците под ключ, докато федералното правителство реши, че е време да ги освободи. Палмър трябваше да бъде освободен днес, но е решил да си тръгне по-рано. Защо?

Мос свива рамене.

— Предположи.

— Не знам какво означава това, сър.

— Дай ми своето мнение.

— Искате мнението ми ли? Ще ви кажа тогава, че Оуди Палмър е по-тъп от лайно върху бисквита, задето го е сторил.

Мос прави пауза и поглежда към неизядената храна в чинията си. Началник Спаркс вади снимка от джоба на сакото си и я слага на масата. На нея е Оуди Палмър — същите очи на жално кутре и небрежен перчем. Изглежда като пращящ от здраве човек.

— Какво знаеш за обира на бронирания камион в Дрейфъс Каунти?

— Само каквото съм чел.

— Оуди Палмър все нещо ти е разказал.

— Не, сър.

— И ти не си го питал?

— Разбира се, че съм го питал. Всички го питаха. Всеки пазач. Всеки пандизчия. Всеки посетител. Семейство. Приятели. Всеки кучи син тук искаше да знае какво е станало с парите.

Мос няма причина да лъже. Съмнява се, че съществуват хора или даже животни в този затвор, които не знаят за обира — не само заради изчезналите пари, но и защото четирима души бяха загинали на този ден. Един беше избягал. А друг — заловен.

— И какво казваше Палмър?

— Нито дума.

Началник Спаркс изпълва бузите си с въздух, сякаш надува балон, а после бавно го изпуска.

— Затова ли му помогна да избяга? Обещал ти е част от парите?

— Не съм помагал никому да избяга.

— Ти занасяш ли ме, синко?

— Не, сър.

— Значи искаш да повярвам, че най-добрият ти приятел е избягал от затвора, без да ти каже и дума?

Мос кима, насочил блуждаещ поглед в празното пространство над главата на началника.

— Оуди Палмър имаше ли си гадже?

— Докато спеше, бълнуваше за някакво момиче, но мисля, че отдавна го е напуснала.

— Семейство има ли?

— Майка и сестра.

— Всички имаме майки.

— Тя му пише редовно.

— Някой друг?

Мос свива рамене. Разкрива само неща, които началникът може да намери в досието на Оуди. И двамата мъже знаят, че от този разговор няма да излезе нищо смислено.

Спаркс става и започва да крачи, обувките му скърцат по балатума на пода, а Мос го следи с поглед.

— Уебстър, искам да ме чуеш много добре. Ти имаше някои проблеми с дисциплината, когато пристигна тук, но те бяха просто засечки и ти ги преодоля. Спечели си привилегии. Сдоби се с тях по трудния начин. Затова знам, че съвестта те гризе и ще ми кажеш къде се дяна Палмър.

Мос го гледа безизразно. Началникът спира да крачи и се подпира с две ръце на масата.

— Обясни ми нещо, Уебстър. Мислиш, че постигате нещо с този обет за мълчание, който съществува между хора като вас? Живеете като животни, мислите като животни, държите се като животни. Хитри. Агресивни. Егоистични. Крадете един от друг. Избивате се един друг. Чукате се един друг. Формирате банди. Какъв е смисълът да спазвате каквито и да било обети?

Мос си повтаря мислено, че трябва да си държи езика зад зъбите, но пренебрегва собствения си съвет и заявява:

— Това е второто, което ни обединява.

— И кое е първото? — пита началникът.

— Мразим хора като вас.

Главният началник обръща масата и запраща чиниите с храна с дрънчене на пода. Сос и картофено пюре се стичат по стената. Пазачите чакат сигнала. Издърпват на крака Мос и го изблъскват през вратата. Затворникът опитва да се тътри бързо, за да не падне. Почти го носят два етажа стълби надолу и през половин дузина врати. Не го връщат в килията му. Водят го към Отдела за специално настаняване. Карцера. Дупката.

Пъхат още един ключ в ключалка. Пантите почти не изскърцват. Двама нови пазачи поемат Мос. Заповядват му да се съблече. Обувки. Панталони. Риза.

— Защо си тук, задник?

Мос не отговаря.

— Подпомогнал е бягство — казва другият пазач.

— Не съм правил нищо такова, сър.

Първият пазач посочва брачната халка на Мос.

— Сваляй я.

Мос премигва срещу него.

— В правилата пише, че мога да я задържа.

— Свали я, за да не ти счупя пръстите.

— Тя е всичко, което имам.

Мос стиска юмрук. Пазачът го удря два пъти с палката. Викат подкрепление. Придържат затворника към земята и продължават да го бият — ударите звучат странно приглушено, а на подутото му лице е изписано удивление. Мос се свлича под ударите, стене и храчи кръв, докато нечий ботуш притиска главата му към пода, където може да помирише слоевете лак и пот. Стомахът му се гърчи, но ребърцата и картофеното пюре остават вътре.