Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Сетне си даде сметка къде се намира.

Спалнята на баба му не беше най-голямата стая в къщата, но вероятно биеше по размери целия му апартамент в Нюингтън. Влезе в нея и прокара ръка по леглото, все още застлано с чаршафа от нощта преди баба му да получи удара. Отвори гардеробите и видя дрехи, които тя никога повече нямаше да облече. Прекоси стаята и отиде до тоалетката, където на стола бе метнато коприненото й кимоно. В оставената със зъбите нагоре четка за коса имаше нейни косми. Дългите посребрени нишки блещукаха на ярката жълто-бяла светлина, отразяваща се в старинното огледало. От едната му страна на малък сребърен поднос бяха подредени флакончета парфюм, а от другата имаше няколко снимки в орнаментирани рамки. Личното пространство на баба му. Беше идвал тук и преди, като момче, когато го бе изпращала да донесе нещо или когато се бе прокрадвал в банята да задигне някой калъп сапун, никога обаче не се беше спирал, никога не бе обръщал внимание на този ъгъл. Чувстваше се неловко да стои там, но същевременно и запленен.

Тоалетката го привличаше много повече, отколкото леглото. Това бе мястото, където баба му се приготвяше за външния свят, и Антъни с удоволствие отбеляза, че една от снимките там бе неговата. Помнеше кога е направена: в деня на дипломирането му в полицейския колеж „Тулиалан“. С по-чиста от всякога униформа. Полицай Маклейн, устремен към целта си, макар и да знаеше, че го очаква рутината на всяко патрулно ченге.

Другата снимка беше от сватбата на родителите му. Съпоставяйки двете фотографии, си даде сметка, че по външност много прилича на баща си. Там двамата бяха на едни години и въпреки разликата в качеството на снимките, можеха да ги сметнат за братя. Маклейн се загледа в снимката. Едва познаваше тези хора, дори рядко се сещаше за тях.

Из стаята бяха разпръснати и други фотографии — някои закачени на стените, а други поставени в рамка и подредени върху нисък широк скрин, в който несъмнено бе прибрано бельото на баба му. Имаше и снимки на дядо му — суров на вид възрастен господин, чийто портрет висеше над камината в трапезарията на долния етаж, точно над почетното място на масата. Тези фотографии проследяваха живота му, от невръстна възраст до старини, в серии от черно-бели кадри. Други бяха запечатали баща му, както и майка му от момента, в който се бе появила в живота му. А на някои беше баба му: ослепително красива млада жена, облечена по последния писък на модата от 30-те години на XX век. На последните от тях до нея стояха двама усмихнати мъже, а зад тях бяха колоните на Националния паметник на Калтън Хил. Маклейн дълго се взира във фотографиите, преди да разбере кое в тях го притеснява. Вляво от баба му бе застанал дядо му, Уилям Маклейн, който присъстваше на множество други снимки. Отдясно обаче, с ръка на кръста й, с усмивка на лицето, сякаш целият свят му принадлежи, имаше мъж, който много приличаше на господина от сватбената снимка, както и на дипломирания полицай.

— Какво точно липсва, господин Дъглас?

Маклейн се опита да се настани по-удобно на дивана. От буците му имаше усещането, че седи върху тухли. Отказа се и огледа стаята, в която освен него бе детектив сержант Боб Леърд (за приятелите си Навъсения Боб), който си водеше бележки с разлатия си неразбираем почерк.

Стаята бе добре обзаведена въпреки дивана на буци. Старинна камина заемаше едната стена, а изискана колекция от маслени картини покриваше останалите. Два други дивана ограждаха камината, макар че в тази лятна жега в нея имаше единствено красиво аранжирани сухи цветя. Преобладаваше махагонът, а ароматът на политура се конкурираше със слабата миризма на котешко присъствие. Всичко беше старо, но изискано, дори и седящият насреща мъж.

— Тук нищо не липсва. — Ерик Дъглас нервно докосна с пръст рамката на роговите си очила и ги намести на върха на дългия си нос. — Насочили са се право към сейфа. Сякаш са знаели къде е.

— Бихте ли ни показали, сър? — Маклейн се изправи, преди краката му да са изтръпнали. Щеше да получи ценна информация от сейфа, но по-важното бе да се раздвижи. Дъглас ги преведе през къщата до малък кабинет, който изглеждаше като опустошен от торнадо. В средата му се намираше старинно бюро, затрупано с книги, което бе отместено от дъбовите лавици, за да се осигури достъп до тайна врата, увиснала на пантите си.

— Намерих всичко горе-долу в това положение. — Дъглас стоеше в рамката на вратата, сякаш, ако не влезеше, някаква магическа сила щеше да върне всичко в нормалното му състояние.