Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Какво друго ще наредите, сър? — Навъсения Боб го погледна от шофьорското място, когато Маклейн седна в колата.

— Обратно към участъка. Като начало ще систематизираме бележките си. Ще проверим и дали сред неразрешените до момента случаи няма сходни.

Настани се удобно на седалката и се загледа в прелитащия покрай прозореца градски пейзаж. Връщаха се по натоварените улици. Минали бяха едва пет минути, когато радиостанцията на Навъсения Боб се включи. Маклейн се засуети с непознатите копчета, докато накрая успя да отговори на повикването.

— Маклейн.

— Инспекторе, опитах се да ви звънна на мобилния, но явно е изключен. — Антъни разпозна гласа на Пийт, дежурния сержант. Извади телефона от джоба си и го включи. Сутринта, когато излезе от дома си, батерията бе напълно заредена. Сега обаче, няколко часа по-късно, беше мъртва като старата госпожа Дъглас.

— Съжалявам, Пийт. Паднала ми е батерията. С какво мога да ти помогна?

— Имам случай за вас, ако не сте прекалено зает. Шефката каза, че е тъкмо по вашата част.

Маклейн изсумтя, чудейки се каква дреболия ще му възложат този път.

— Давай, Пийт. За какво става дума?

— Къщата на Фаркър в Сайтхил. Обади се някакъв строител. Каза, че намерили труп.

Маклейн гледаше през прозореца чезнещите светлини на предприятия, магазини, мръсни складове в посока към кулите, извисяващи се в далечината над облаците сиво-кафяв смог. Сайтхил бе един от градските райони, които не присъстваха в туристическите брошури. Жилищно предградие, простиращо се покрай старото шосе, Килмарнок Роуд, белязано от внушителната, почти стряскаща грамада на колежа „Стивънсън“.

— Имаме ли някаква допълнителна информация, сър? Казахте, че имало намерено тяло.

Маклейн още не беше свикнал с обръщението сър , което използваше Навъсения Боб. Сержантът му беше началник цели петнайсет години, а и съвсем до неотдавна бяха с един чин. Обаче в момента, в който повишиха Маклейн в длъжност инспектор, Навъсения Боб престана да го нарича Тони и превключи на сър. На теория имаше право, но беше някак си странно.

— И аз не знам подробности. Освен че на строителната площадка са намерили труп. Шефката подметнала, че случаят бил тъкмо за човек като мен. Не съм убеден, че го е казала като комплимент.

Навъсения Боб замълча, въртейки волана в сложния лабиринт от тесни улички с еднакви, сиви двуфамилни къщи. Изолираните случаи на разнообразие — боядисана в друг цвят врата или модерно осветление под покрива — маркираха домовете на хора, непринадлежащи към паството. Накрая завиха по тясна алея със сиви зидове, украсени с речни камъчета, които скриваха градинките от двете страни. В края й, в пълно несъответствие с безличните сгради наоколо, се издигаше величествена порта. Най-добрите й дни бяха отминали, орнаментите от ковано желязо бяха обвити с бръшлян, а двете крила висяха под опасен ъгъл спрямо каменните колони от двете й страни. Табелката отляво гласеше: ПРЕСТИЖЕН ИМОТ ОТ „МАКАЛИСТЪР ХОУМС“.

Къщата зад портата беше в типичен шотландски баронски стил — четириетажна, с високи тесни прозорци и кръгла кула, издигната в единия ъгъл. На едната стена имаше скеле, а едновремешната просторна градина сега бе запълнена с микробуси на строителни фирми, кранове, жилищни фургони и други подобни съоръжения. Пред входната врата на къщата бяха паркирани две патрулни коли, охранявани от самотна полицайка. Тя скалъпи някакво подобие на усмивка, когато Маклейн й показа служебната си карта, и ги въведе в тъмното антре. След горещината отвън тук си беше направо хладно, така че кожата му настръхна, а мускулите потръпнаха. Полицайката отбеляза:

— Така е вътре. Направо тръпки да те побият.

— Кой е открил тялото?

— Моля? А, да. — Тя заби очи в тефтерчето си. — Обадил се е лично господин Макалистър. Техническият ръководител на обекта, господин Доналд Мърдо от „Бонириг“, работил снощи до късно. Разчиствал мазето. Изпаднал в шок, когато… така де, сещате се.

— Снощи? — Маклейн се спря толкова внезапно, че Навъсения Боб едва не връхлетя отгоре му. — Точно в колко часа се е случило?

— Около шест.

— Тялото още ли е там?

— Ами да, тъкмо приключват огледа. Снощи бяха доста заети и прецениха, че случаят не е приоритетен.

— Как така труп може да не е приоритетен?

Полицайката му хвърли поглед, който изразяваше едновременно възмущение и досада.

— Съдебният лекар установи смъртта в 19:15. Запечатахме местопрестъплението и оттогава го охранявам. Не съм виновна, че половината криминалисти снощи са се размотавали някъде, а и честно казано, някой следовател също трябваше да се появи по-раничко. Има доста по-приятни места, където можех да прекарам нощта.