Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Тя затрополи надолу по стълбите към мазето. Маклейн бе толкова изумен от този внезапен изблик на емоции, че не му остана нищо друго, освен да я последва безмълвно.

В дъното на стълбището кипеше усилен труд. Дебели кабели се виеха по пода към няколко мощни прожектора, наоколо бяха разхвърляни отворени кутии от блестящ алуминий, чието съдържание беше струпано до тях, в средата на главния коридор бе разстлана тясна пътечка, макар че никой не я използваше. Половин дузина криминалисти усърдно разчистваха терена. Само един обаче обърна внимание на новопристигналите.

— Тони, с какво толкова успя да вбесиш Джейн Макинтайър още в началото на новото си амплоа?

Маклейн си проправи път през праха и оборудването и стигна до далечния край на мазето. Ангъс Кадуоладър стоеше пред огромна дупка в стената, през която струеше светлината на мощни прожектори. Патологът определено изглеждаше притеснен, нещо коренно различно от обичайното му веселяшко и закачливо поведение.

— Вбесил ли? — Маклейн се наведе, за да погледне през дупката. — Какво си ми приготвил този път, Ангъс?

Зад дупката имаше голямо кръгло помещение с гладки бели стени. В средата му бяха инсталирани четири прожектора, насочени надолу към една точка, сякаш специално за световноизвестна звезда. Макар че разчекнатото, изсушено и осквернено тяло надали би предизвикало аплодисменти.

— Грозна гледка, нали? — Кадуоладър извади от джоба си чифт латексови ръкавици и ги подаде на Маклейн. — Да хвърлим поглед отблизо, а?

Двамата прекрачиха през отвора, избит в тухлената стена, и Маклейн веднага усети резкия спад в температурата. Шумът, вдиган от оперативно-следствената група, внезапно стихна, сякаш бе затворил врата след себе си. Погледна назад и почувства несъзнателен подтик да избяга от това тайно помещение. Не толкова страх, колкото някакво вътрешно напрежение, което го караше да се махне. Преодоля подтика със значително усилие и насочи вниманието си към трупа.

Млада жена. Не знаеше откъде си направи този извод, но нещо в дребното тяло му подсказа, че животът й е бил прекъснат още преди да започне истински. Разперените ръце навяваха мисли за пародия на разпятие, дланите бяха приковани с черни железни пирони, като главичките им бяха закривени, за да не може жертвата да изтръгне плътта си от тях. Времето бе изсушило кожата й, изкривило пръстите като птичи нокти, а лицето — в гримаса на безкрайна агония. Беше облечена със семпла памучна рокля на цветя, повдигната чак над гърдите. Маклейн машинално отбеляза колко е демоде, но този детайл бързо бе забравен на фона на всичко останало.

Коремът й беше разпорен с умел разрез, започващ между краката и стигащ до гръдната кост, кожата и мускулите бяха отметнати настрани като листенца на гниещо цвете. Ребрата изпъкваха с белотата си сред изсъхналите потъмнели хрущяли, а от вътрешните й органи не бе останало нищо. По-надолу се виждаха широко разтворените й крака, като бедрените кости бяха буквално извадени от ставите и коленете кажи-речи докосваха пода. Кожата се беше свила върху изсъхналите мускули, оставяйки костите оголени почти до деликатните стъпала, които също като дланите бяха приковани към пода.

— Боже мой, кой би извършил подобно нещо? — Маклейн се завъртя на пети и огледа безличните стени над прожекторите. След това се взря директно в светлината, сякаш ослепителната й яркост можеше да отмие образа от съзнанието му.

— Може би по-уместен е въпросът кога е било извършено. — Кадуоладър приклекна от другата страна на тялото, извади скъпа писалка и я използва, за да посочва различни части от останките на момичето. — Както виждаш, нещо е предотвратило разлагането, като е позволило на тялото да се мумифицира. Вътрешните органи са отстранени, вероятно изхвърлени другаде. Когато я откараме в моргата, ще направя няколко теста, но отсега заявявам, че надали е била убита преди по-малко от петдесет години.

Маклейн се изправи, потрепервайки леко от студа. Искаше да погледне настрани, но неволно впери очи в трупа в краката си. Почти усещаше агонията и ужаса й. Била е жива, поне в началото на мъченията. В това бе напълно сигурен.

— По-добре изпрати екип за преместването й — каза той. — Не съм убеден, че специалистите ще намерят нещо на пода под нея, но си струва да се опита.

Кадуоладър кимна и излезе от помещението, като заобиколи натрошените тухли, резултат от дейността на работника, пробил първата дупка. Останал сам с мъртвото момиче, Антъни се опита да си представи мястото по времето, когато бе умряла. Стените бяха гладко измазани с хоросан, мъртвото тяло бе положено под най-високата точка на куполообразния таван от боядисани в бяло тухли. Ако беше в църква, би очаквал да види олтара точно срещу зазидания вход, но в случая помещението беше голо.