Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Прожекторите хвърляха странни сенки, от които тъмният дървен под изглеждаше вълнообразен. Докато чакаше някой да се появи, Маклейн огледа фигурите: струваха му се хипнотизиращи, като накъдрени йероглифи, разположени в кръг на около метър от стените. Поклати глава, за да се отърси от илюзията, и излезе от централния кръг светлина, след което се закова на място. Собствената му сянка се беше придвижила, плъзнала по пода, разделена на четири отделни сенки, но формите на пода бяха останали непроменени.

Той се наведе и се вгледа отблизо в дъските. Бяха излъскани и само леко запрашени, сякаш стаята е била херметически затворена до момента, в който е била пробита стената. Светлината на прожекторите го объркваше, затова извади от джоба си фенерче, включи го и го насочи директно към фигурите на пода. Бяха тъмни, почти неразличими от дървото. Усукани възли от линии, които се удебеляваха и изтъняваха, а накрая се преплитаха в сложна спирала. Изрисуваният кръг заемаше по-голямата част от пода. Маклейн го обходи в посока, обратна на часовниковата стрелка, и забеляза пет още по-заплетени знака, разположени на равно разстояние един от друг. Линията между първия и последния бе прекъсната от нападалите тухли на зазиданата врата.

Опита се да скицира в бележника си, макар и грубо, въпросните знаци, като отбеляза точното им разположение спрямо мъртвото момиче. Те идеално съвпадаха с разперените й ръце и крака, главата и средоточието между бедрата й.

— Свършихте ли, за да преместим тялото, сър?

Той едва не подскочи и се озърна, за да види как Навъсения Боб го гледа през отвора в стената.

— Къде е фотографът? Би ли го изпратил тук само за минута?

Боб се обърна и извика нещо, което Антъни не успя да чуе ясно. След секунда в отвора се появи главата на нисък мъж. Маклейн не го познаваше, явно беше поредният новобранец в редиците на криминалистите.

— Здравейте. Вие ли фотографирахте тялото?

— Аха. — Думата бе произнесена с акцент от Глазгоу, леко насечено и нетърпеливо. Напълно разбираемо, и на него не му се стоеше тук.

— Снимахте ли някои от шарките по пода? — Маклейн посочи най-близката, но в същия момент прочете отговора в учуденото изражение на фотографа. — Ето, погледнете. — Привика мъжа обратно в помещението и насочи фенерчето си към пода. За миг-два сякаш мярна още нещо, което веднага след това изчезна.

— Хич не виждам нищо. — Младият мъж клекна, за да огледа по-добре. От него се разнесе силен аромат на сапун и Маклейн осъзна, че това е първата миризма, която усеща, откакто с влязъл в помещението.

— Все пак бихте ли снимали пода? Навсякъде около трупа. Ето на такова разстояние от стената. В близък план.

Фотографът кимна, хвърли нервен поглед на замлъкналата завинаги фигура в средата на помещението, после се зае със задачата си. Светкавицата на фотоапарата припукваше при всяко зареждане, а кратките светлинни експлозии ритмично пронизваха стаята. Маклейн се изправи и насочи вниманието си към стените. Правилото гласеше първо да направи оглед на тялото, а след това — на мястото на престъплението. Усети студената мазилка през латексовата ръкавица, след това почука с кокалчето на показалеца си по повърхността. Звукът бе плътен, като от камък. Придвижи се малко встрани и почука пак. Отново плътен звук. Хвърли поглед през рамо и застана на една линия с главата на мъртвото момиче. Този път удари на кухо.

Почука отново и на смесената светлина от светкавицата и прожекторите му се стори, че стената поддава на натиска. Натисна я внимателно с длан и тя наистина потъна под пръстите му. Чу се звук като от трошащи се костици и част от стената, широка трийсетина сантиметра и петнайсетина висока, се откърти и падна на пода. Откри се малка ниша, в която слабо блещукаше нещо.

Маклейн отново извади фенерчето, включи го и насочи лъча към дупката. Върху сгънато парче пергамент лежеше тънка сребърна табакера, а зад нея, в стъкленица като експонат в кабинет по биология, плуваше човешко сърце.

— Това ли сме заслужили?

Навъсения Боб крачеше покрай стените на килерчето, което получиха за кабинет по случая, и мърмореше. Маклейн стоеше безмълвен в средата на помещението. Поне имаше прозорец, макар че гледаше към гърба на други части от сградата. Върху бялата дъска срещу него още се виждаха бележки от предишни разследвания. Отдавна забравени имена, оградени и задраскани. Който и да ги беше написал, бе отнесъл със себе си както маркерите, така и гъбата за изтриване. Имаше и две масички: едната свряна под прозореца, а другата разположена в средата на стаята. Столовете също бяха заминали някъде.