Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Затвори вратата и хвърли ключовете на масата. Лампичката на телефонния секретар мигаше за едно ново съобщение. Натисна бутона и изслуша поканата на стария си съквартирант да се видят на чашка. Ако светлинката не мигаше, щеше да си помисли, че слуша старо съобщение. Фил се обаждаше поне два пъти седмично с едно и също предложение. Антъни понякога приемаше поканата. С усмивка на уста отиде в спалнята и се съблече, хвърли дрехите направо в коша за пране, после пое към банята. Дългият студен душ отми дневната пот, но не и спомените. Докато се подсушаваше и нахлузваше тениска и широки памучни панталони, му мина през ума да излезе да потича или да отиде на тренировка. Един час в залата може би щеше да помогне, само че не му се щеше да си прави компания с пренавити кариеристи. Нуждаеше се от контакт с хора, които се разтоварваха и забавляваха, пък дори само да ги наблюдава отдалеч. Може би идеята на Фил не беше чак толкова лоша. Нахлузи обувките, грабна ключовете, тръшна вратата и се запъти към заведението.

„Нюингтън Армс“ не беше най-добрата кръчма в Единбург по ничии критерии. За сметка на това обаче беше най-близката до дома му. Маклейн влезе през летящата врата, готов да се сблъска с шума и цигарения дим, след което си спомни, че умниците в парламента бяха забранили пушенето. Виж, шумът беше налице, макар че вероятно щеше да е следващият обект на забрана. Взе си халба шотландска бира „Дюхърс“ и се озърна за познати лица.

— Хей, Тони! Насам! — Възгласът съвпадна с временно затишие, докато джубоксът чакаше следващия клиент да направи избора си. Маклейн установи посоката и източникът се оказа в група около маса до прозореца, който гледаше право към улицата. На пръв поглед дипломанти. Надвесен над тях, го викаше професор Филип Дженкинс, с лице, цъфнало в усмивка, очевидно плод на солидно количество бира.

— Как вървят нещата, Фил? Виждам, дошъл си с харема си. — Студентите се посгъстиха и Маклейн седна на освободилото се място.

— Не се оплаквам — ухили се Фил. — Одобриха финансирането ни за следващите три години. Че го и увеличиха!

— Поздравления. — Антъни вдигна халбата си в ироничен тост, сетне отпи, докато старият му приятел го заливаше с порой от термини по молекулярна биология и процедури по частно финансиране. След това разговорът се разми и отстъпи пред несвързаните приказки, обичайни за кръчма. Маклейн се обаждаше от време на време, но му бе достатъчно приятно и само да си седи и да слуша. За кратко можеше да забрави безумията, осакатяванията, работата си. Не беше като излизането с колеги след дежурство, това бе различно разтоварване, което обикновено водеше до махмурлук на следващата сутрин.

— Е, Тони, какво ново покрай теб? Скоро не сме те виждали наоколо.

Маклейн се обърна към обадилата се жена. Почти беше сигурен, че се казва Рейчъл и пише докторат върху нещо, което не би могъл да произнесе. Приличаше малко на криминалистката, която работеше по обира и убийството на Смит, само че десет години по-млада и с червена коса, която дължеше цвета си по-скоро на боята, отколкото на гените. Напоследък дипломантите изглеждаха невероятно млади.

— Стига, Рей. Не разпитвай инспектора, че току-виж те арестувал. Може дори да ти сложи белезници. — Фил погледна към халбата си със самодоволната похотлива усмивка, до болка позната на Антъни от дългите години, в които бяха съквартиранти.

— Тъй или иначе не мога да коментирам текущи разследвания — отговори Маклейн. — А и ти не би искала да научиш нищо за тях. Повярвай ми.

— Някакви ужасии, така ли?

— Не точно. Нещата не стоят както в малоумните сериали по телевизията. През повечето време сме заети с кражби и улично насилие, а те напоследък нараснаха неимоверно. Освен това вече рядко се занимавам с истински разследвания. Това е проблемът, когато станеш инспектор. От теб се очаква да ръководиш хората, да направляваш нещата, да разпределяш извънредните смени и да балансираш бюджета. Да мислиш и действаш мащабно. Същото, с каквото сега се занимава и Фил.

Антъни сам не знаеше защо излъга, макар че беше само полулъжа, понеже, откакто стана инспектор, наистина бе зает много повече с документация и много по-малко с истинска работа. Каквато и да беше причината, въпросът развали момента. Вече не можеше да изгони от мислите си мъртвите очи на Барнаби Смит, нито да забрави агонията върху лицето на момичето.

— Време е за още едно. — Той надигна чаша и се задави, тъй като глътна повече бира, отколкото му се искаше. Никой не забеляза кога се насочи към бара.