Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Към главния вход или към спешното да карам? — Шофьорът говореше с британски акцент, вероятно от Южен Лондон. Доста далеч оттук. Гласът му извади Маклейн от състоянието, което би могло да се нарече и сън. Той погледна през мръсното предно стъкло и се фокусира върху светещия и мокър силует на болницата.

— Тук е добре. — Подаде на шофьора банкнота от десет паунда и му каза да задържи рестото. Преходът от улицата през почти пустия паркинг беше достатъчен, за да го разбуди, но не и да прочисти главата му. Нали едва вчера я навести за последно? А днес вече я нямаше. Трябваше да се чувства натъжен, нали? Защо обаче оставаше напълно безчувствен?

Коридорите в задната част на болницата бяха винаги тихи, а по това време на нощта отделенията бяха сякаш евакуирани. Маклейн се усети, че се старае да стъпва съвсем тихо, за да не вдига шум, дори дишаше тихо и се ослушваше и за най-слабия звук. Ако чуеше нечии стъпки, със сигурност би се опитал да се скрие в някоя стенна ниша или складово помещение. Почти въздъхна с облекчение, задето стигна незабелязан до отделението на коматозните. Не беше сигурен откъде идваше това силно нежелание да срещне друг човек. Отвори вратата и влезе.

Тънки завеси отделяха баба му от другите обитатели на стаята. Това беше нещо ново за него. Все още се чуваха пиукане и бръмчене — свидетелство, че апаратите поддържат живота на останалите пациенти, но атмосферата бе различна. Или само си въобразяваше? Антъни пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне в океана, дръпна завесите и пристъпи към леглото.

Сестрите бяха махнали всички тръбички и кабели, бяха изнесли апаратурата, но оставили баба му в стаята. Тя лежеше неподвижно, хлътналите й очи бяха затворени, все едно спеше, ръцете й бяха върху завивките, скръстени над корема. За пръв път от осемнайсет месеца насам донякъде приличаше на жената от спомените му.

— Много съжалявам.

Маклейн се обърна към сестрата, която стоеше на вратата. Същата сестра, с която разговаря вчера, същата, която се бе грижила за баба му през тези дълги месеци. Името й беше Джени. Джени Робъртсън.

— Няма за какво — отговори той. — Тя нямаше да се възстанови. Така май е най-добре. — После се обърна пак към мъртвата жена в леглото и за пръв път от осемнайсет месеца насам видя истинския образ на баба си. — Ако си го повтарям постоянно, най-накрая може и да го повярвам.

Беше ранна утрин и група полицаи се тълпяха около входа на една от най-големите зали. Маклейн подаде глава през вратата и видя хаоса, съпътстващ началото на всяко голямо разследване. По протежение на едната стена имаше голямо бяло табло, на което някой току-що бе написал с черен маркер Барнаби Смит . Униформени полицаи подреждаха бюра и столове, техници окабеляваха донесените компютри. Дъгит не се виждаше никъде.

— Към този случай ли сте зачислен, сър? — Маклейн се огледа. Широкоплещест полицай си проправяше път през навалицата. Носеше голяма кутия, запечатана с черно-жълто тиксо за улики. Андрю Хаусман, или за приятелите си Големия Анди, беше добър полицай и още по-добър нападател в отбора по ръгби. Ако не бе претърпял онази злополучна контузия в началото на кариерата си, сигурно в момента щеше да играе за националния отбор, вместо да изпълнява поръчките на Дървеняка. Маклейн го харесваше. Големия Анди може и да не беше умен, но се стараеше.

— Не, Анди — отговори той. — Нали знаеш колко държи на моята помощ Дървеняка.

— Но си бил на местопрестъплението. Ем каза, че си бил там.

— Ем?

— Ема, Ема Беърд. Сещаш ли се? Новата криминалистка. Ей толкова висока, остра черна коса, винаги изглежда прекалила с очната линия.

— Аха. Вие двамата май заформяте нещо, а? Само дето хич не ми се иска да съм наоколо, когато тази жена се ядоса.

— Не, не. Само се отбих в управлението да взема уликите. — Великанът се изчерви и повдигна кашона в потвърждение на думите си. — Тя каза, че те видяла в къщата на Смит и че се надява да хванеш болното копеле, което е убило човека.

— Аз? Самичък?

— Е, мисля, че е имала предвид всички ни.

— Със сигурност е така, Анди, но това разследване ще трябва да мине без мен. Нареждане на Дървеняка, пък и си имам друго убийство за разнищване.

— Да, чух за него. Зловеща работа.

Маклейн отвори уста да отговори, но боботещият глас, отекващ по коридора, оповести пристигането на старши инспектора. Нямаше никакво намерение да бъде въвлечен в още едно разследване, особено под ръководството на Чарлс Дъгит.