Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн описа набързо случая, но остана с впечатление, че шефката го слуша с половин ухо. Такава беше играта й — да се престори, че е заинтригувана, да се престори, че му е приятел. Това бе добър знак, защото подсказваше, че го смята за полезен, но той не беше толкова глупав, че да не прочете между редовете. Беше включен в случая „Смит“, защото имаше вероятност за издънка. Можеха да последват и други убийства на известни хора, или още по-зле — убиецът можеше да изчезне, а убийството да остане неразкрито. Ако се проваляха, вината нямаше да се понесе от главен инспектор Макинтайър. Нито пък от старши инспектор Дъгит. Бяха го привлекли в разследването, за да разполага единбургската полиция с жертвен агнец, когото да хвърли на вълците в случай на неуспех.

Две минути след като се запозна с него, Маклейн реши, че не харесва Томи Макалистър.

Не помогна и фактът, че двамата му подчинени не бяха в кабинета, когато се измъкна от офиса на шефката. Изгуби няколко минути в търсене, преди да се сети, че им е наредил да разпитат жертвите на старите обири. Участъкът бе полупразен. Почти всички бяха ангажирани със случая на Смит, но той успя да хване една от младите полицайки и да я убеди, че е в неин интерес да му осигури служебна кола. В момента го чакаше в ъгъла на стаята с бележник в ръка, очевидно изнервена. Е, налагаше се да поработи, ако искаше да стане детектив.

— Желаете ли кафе, инспекторе? А вие, полицай? — Макалистър се отпусна в голямото кресло от черна кожа, в което според него изглеждаше много важен. Носеше костюм, но сакото бе захвърлено на близкия шкаф. Ризата му бе измачкана, с петна от пот под мишниците. Разхлабената вратовръзка и навитите ръкави целяха да създадат впечатление, че е спокоен, но Маклейн забелязваше как ги стрелка с нервен поглед, как си играе с пръстите на ръцете си и потропва с крак.

— Не, благодаря — отговори той. — Няма да останем дълго. Исках само да уточня няколко факта относно къщата в Сайтхил. Господин Мърдо тук ли е?

При споменаването на това име Макалистър сгърчи лице в гримаса. Наведе се напред и натисна бутон на старинния интерком върху бюрото си.

— Джанет, би ли се обадила на Дони? — Вдигна пръст от бутона и погледна Маклейн, като кимна отривисто към прозореца зад себе си. — Някъде на двора е. Поне така мисля.

Женски глас, приглушен от стъклото, съобщи по уредбата на Дони Мърдо да се яви в офиса. Маклейн огледа стаята, но не видя нищо, което да изглежда не намясто. Цареше пълна бъркотия, шкафовете с папки бяха повече от допустимото. Стените бяха осеяни с предупреждения, сметки, залепени бележки и всякакви други хартийки. В единия ъгъл бяха струпани триножници, колчета и други занаятчийски инструменти.

— Чия е къщата? — попита Маклейн.

— Моя е. Купих я с пари в брой. — Макалистър отново се облегна в креслото с поглед, издаващ гордост.

— От колко време я притежавате?

— Бих казал, от около година и половина. Джанет може да ви съобщи всички подробности от тежките процедури. Преди време човек можеше да постигне всичко, каквото пожелае, стига да познава правилните хора, а сега всичко минава през комисии, огледи и преразглеждания. Стана трудно да печелиш насъщния си, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Напълно, господин Макалистър.

— Наричайте ме Томи, инспекторе.

— От кого купихте къщата?

— О, някаква нова банка тъкмо беше открила клон в града. Май се наричаше „Мидийстърн Файнанс“. Нямам представа защо я продаваха. Може би бяха решили да скъсят позициите си в недвижими имоти и да инвестират в акции. Мисля, че я притежаваха отскоро. — Макалистър отново се наведе напред и натисна бутона на интеркома. — Джанет, би ли изровила документите за къщата на Фаркър? — Не изчака отговора й.

— Малко странен обрат в дейността ви, господин Макалистър, не смятате ли? — каза Маклейн. — Да ремонтирате стара къща, това имам предвид. Спечелихте парите си със строеж на блокове в Бонириг и Ласуейд, нали?

— Така си е. Добри времена бяха. Сега обаче е трудно да се намери евтина земя за застрояване около града. Хората се оплакват, че съсипваме природата, а после се оплакват, че цените на жилищата са хвръкнали до небесата. Не може хем така, хем онака, инспекторе, нали? Или строим повече къщи, или не стигат за всички и цената скача.

— Защо не съборите тази стара къща и не построите на нейно място кооперация?

Макалистър сякаш се накани да отговори, но почукване по вратата го спря. Тя се отвори и на прага смутено запристъпя свъсен мъж.