Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Субектът е в изключително добро за възрастта си здраве. Тонусът на мускулите свидетелства за редовни упражнения. Отсъстват следи от охлузване или рани от въжета, което отхвърля вероятността да е бил завързан по време на разрязването. Това съответства на позата, в която е било намерено тялото. По ръцете липсват следи от порязване или ожулване, тоест той нито се е борил с нападателя, нито се е опитвал да се защити от него.

Патологът премина към главата и шията на Смит, като притвори разреза, стигащ от ухо до ухо.

— Гърлото е прерязано с остро оръжие, по всяка вероятност не с медицински скалпел. Може би с макетен нож. Налице е известно разкъсване, което е показателно за разрез отляво надясно. Съдейки по ъгъла на проникване, убиецът се е намирал зад седналата жертва, държал е ножа в дясната си ръка и… — Той замахна с ръка.

— Това ли го е убило? — попита Маклейн, като се опита да не си представя какво е било усещането.

— Вероятно, но не е изключено да е бил вече мъртъв вследствие на ето това. — Кадуоладър посочи дългия разрез от слабините до гръдния кош на Смит. — След такава касапница сърцето би продължило да изпомпва кръв единствено ако е бил под упойка.

— Но очите му бяха отворени. — Маклейн си спомни изцъкления поглед.

— О, възможно е човек да е упоен и въпреки това в съзнание. Само че не е лесноосъществимо. Както и да е, Тони, не мога да кажа със сигурност какво е било използвано, докато нямам анализа на кръвта. Ще знам до края на деня, най-късно утре сутрин.

Патологът се върна към тялото и започна да отстранява органите. Вадеше ги един по един, оглеждаше ги и ги слагаше в бели пластмасови ванички, които подозрително приличаха на тези, в които продаваха малинов сладолед. Накрая Трейси ги претегляше. С нарастващо безпокойство Маклейн видя как Кадуоладър стигна до светлорозовите бели дробове. Как прокара пръсти по тях, сякаш ги галеше.

— На колко години е бил Барнаби Смит? — попита Кадуоладър, докато държеше нещо кафяво и хлъзгаво. Маклейн извади бележника си, после се усети, че няма никаква полезна информация за случая.

— Не знам. На преклонна възраст. Поне на осемдесет.

— Ясно, така си и помислих. — Патологът сложи черния дроб в нова пластмасова ваничка и я окачи на везните. Промърмори нещо под носа си. Маклейн познаваше това мърморене и усети присвиване в стомаха, което нямаше нищо общо с липсата на храна. Винаги разпознаваше ужасното чувство, съпътстващо усложненията в ситуации, които би трябвало да бъдат ясни и недвусмислени в хода на разследването. А Дъгит щеше да обвини него — дори да нямаше вина. Убий вестоносеца!

— Но има проблем. — Това не беше въпрос.

— О, най-вероятно няма. Може би просто съм твърде претенциозен. — Кадуоладър сякаш замете проблема с едно движение на окървавената си ръка. — Колко жалко. Цял живот се е старал да поддържа добра форма, а накрая някакъв злодей да му разпори корема.

Когато Маклейн се върна от моргата, залата, отделена за случая „Смит“, жужеше като кошер. Виждаха се поне десетина униформени, които въвеждаха информация в компютрите, говореха по телефона или си бяха намерили друга работа, но от Дъгит нямаше и следа. С благодарствена молитва на уста Маклейн продължи надолу по коридора, като се поспря само за да убеди машината за напитки да му пусне бутилка студена вода. После стигна до стаичката, от която командваше собственото си разследване. Отвинти капачката на бутилката и я преполови на три големи глътки. Водата натежа в стомаха му, а това предизвика поредното къркорене, което съвпадна с отварянето на вратата.

Навъсения Боб седеше зад една от масите, подпрял глава с ръце, и четеше вестник. Погледна към влизащия Маклейн и виновно придърпа върху вестника кафявата папка с докладите.

— Какво има, Боб?

— Ами… — Навъсения Боб погледна към папката и я завъртя на сто и осемдесет градуса, за да може Маклейн да прочете написаното върху нея. После видя, че е с гърба нагоре, и я обърна. — Това е докладът за взломната кражба в къщата на госпожа Дорис Скуайърс. Станала е през юни миналата година. Сутринта заедно с младока посетихме сина й. Много се изненада, като видя полицаи. Попита дали сме намерили изчезналите бижута на майка му.

— Къде е детектив Макбрайд? — Маклейн Огледа стаята, въпреки че в нея човек нямаше как да се скрие.

— Пратих го на кръстоносен поход за понички. Всеки момент ще се върне.

— Понички? В тази жега? — Антъни свали сакото си и го окачи на вратата. Изпи останалата вода, а главата му леко се замая от студената течност, стекла се по хранопровода му. Мислите му се върнаха на Барнаби Смит. Как ножът е прерязал сънната му артерия, как кръвта е плиснала върху обезобразеното тяло. Тръсна глава, за да прогони образите. Може би два-три залъка все пак щяха да му дойдат добре. — Научихте ли нещо полезно от господин Скуайърс? — попита.