Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Добре. Кой иска да започне?

Настъпи дълга пауза — все едно учител бе задал на класа въпрос уловка.

— Дали е възможно да са прякори? — Младата полицайка Кид наруши тишината с несигурен глас.

— Продължавай — каза Маклейн.

— Ами… в нишите имаме шест неща. Шест лични вещи. Шест органа, взети от жертвата. Шестима души?

Маклейн го побиха тръпки. Логично беше в убийството да е замесен повече от един човек. В противен случай би било прекалено трудно. Но чак пък шестима?

— Мисля, че си права. Във всичко това трябва да има някакъв смисъл, само че един господ знае какъв. Ако обаче имаме шестима участници, всеки трябва да е свързан по някакъв начин с ритуала, след като е оставил своя вещ и е взел част от момичето…

— Това е… отвратително. Защо някой би постъпил така? — попита Навъсения Боб.

— Членовете на племето форе от Папуа — Нова Гвинея са ядели мъртъвците си. — Всички отправиха погледи към Макбрайд, който се изчерви от внезапното внимание.

— Това каква връзка има с нашия случай, младежо?

— Не знам. Вярвали са, че като ядеш от някого, вземаш силата му. Устройвали големи погребални пиршества и всеки хапвал по малко от тялото. Вождът и старейшините се угощавали първи, а за жените и децата оставали карантиите и мозъкът.

— Откъде знаеш всичко това, Стюарт? — попита Маклейн.

— Един по един започнали да измират от мистериозна болест. Мисля, че се нарича куру. Малцина са останали живи. Учените смятат, че е някаква форма на „луда крава“. Чували ли сте за болестта на Кройцфелд-Якоб? Ядейки мъртъвците, са предавали болестта на следващото поколение.

— Ти си извор на безполезна информация. Това какво общо има с нашето убито момиче, а? Никой не го е изял, нали така? — каза Навъсения Боб.

— Е, след като всеки е прибрал по нещо от нея, може би са целели… не знам… да вземат частица от младостта й за себе си или нещо от сорта.

— Звучи ми като изсмукано от пръстите — обади се отново Навъсения Боб.

— Не го нападай така, Боб. Засега нямаме никаква представа защо е било убито момичето. Отворен съм за всякакви идеи, независимо колко абсурдно звучат. Но си мисля, че трябва да се концентрираме върху предметите.

Маклейн взе последния плик. В него бе роклята на цветчета, прилежно сгъната, сякаш готова за излагане в магазина.

— Хайде да се опитаме да уточним времето на смъртта.

Старши инспектор Чарлс Дъгит стоеше в средата на стаята и ръководеше операцията, както диригент ръководи крайно некадърен оркестър. Някои полицаи неохотно се промъкваха до него, за да получат одобрението му, а голяма част от другите — за да го направят смешен. Маклейн наблюдава известно време от прага, питайки се дали всичко нямаше да върви по-гладко, ако Дъгит чисто и просто липсваше.

— Не ми губете времето. Трябват ми стабилни идеи, а не предположения. — Старши инспекторът се огледа и забеляза Маклейн. — А, инспекторе. — Някак си успя да вложи в думата обидна нотка. — Благодарим ви, че се присъединявате към нас. Ето я и полицай Кид. Може би следващия път ще благоволите да поискате разрешение от началника си, преди да се включите в друго разследване.

Маклейн отвори уста да защити полицайката, но тя сведе извинително глава и забърза към другите униформени, които пишеха на компютрите. Той добре помнеше уменията на Дъгит за работа с хора. Юркането и крясъците бяха доста нагоре в списъка. Всеки с адекватно чувство за самосъхранение бързо се научаваше да си трае и да не отвръща.

— Е, как мина аутопсията?

— Смъртта най-вероятно е настъпила вследствие на масивна кръвозагуба от прерязаното гърло. Доктор Кадуоладър не е съвсем сигурен, но смята, че Смит може и да е бил под наркоза, преди да го разпорят. Липсват следи от борба, както и от връзване. При положение че е бил жив, когато са отстранили далака му, сигурно е бил упоен с нещо.

— Което означава, че убиецът би следвало да има съответното образование или медицински познания — каза Дъгит. — Знаем ли какво са използвали?

— Кръвните проби ще бъдат анализирани до довечера, сър. Дотогава не мога да направя нищо повече.

— Притисни ги, човече. Не можем да си позволим да загубим и секунда. Шефката ми телефонира час по час, иска да я държа в течение. Довечера пресата ще съобщи за смъртта му, а ние трябва да държим юздите.

Значи, важно беше да разрешат бързо случая, за да не се злепостави главният инспектор, а не защото на свобода се разхождаше някакъв откачалник, който обичаше да вади органите на хората и да ги тика в устите им. Интересно подреждане на приоритетите.