Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Ръчно ушита — заключи Джени. — От майстор. Дантелата вероятно е купена отделно, но ми е трудно да го установя. Много прилича на нещо, което съм виждала. Изчакай малко.

После потъна в дебрите на магазина, като си проправяше път по тясната пътечка между редиците от дрехи, всичките опаковани в найлонови чували и закачени на дълги стойки. Ръцете й ловко ги прехвърляха, докато най-накрая се спряха на една. Откачи я и я донесе на щанда с победоносно изражение.

— Коктейлна рокля от края на 30-те. Богатите момичета са носели такива непосредствено преди войната. Твоята много прилича на тях, сякаш е изкопирана. Материята обаче е по-евтина и както казах, ушита е на ръка. Липсва етикет, а това отново потвърждава теорията ми, че е ушита от момиче, което не е можело да си позволи да купи оригинала.

— Горе-долу кога е била ушита? И колко време е била носена?

— Като се вземе предвид стилът, надали много преди 1935 г. Преди това подгъвите са били по-тесни, а деколтето е изцяло сбъркано. Доста е била носена — отзад има няколко кръпки, които обаче са направени много умело, а на места платът е изтънял. Бих казала, десетина години. По време на войната са нямали друг избор, освен да си поправят дрехите.

Значи, около средата на 40-те години, краят на Втората световна война. Маклейн се запита дали някой, свързан с убийството, може още да е жив.

Беше преполовил преддверието на участъка, когато дежурният му махна.

— Познаваш ли Джонас Карстеърс?

Маклейн се замисли. Името му звучеше познато.

— Цял ден те търси.

— Каза ли по какъв повод?

— Нещо за баба ти. Впрочем как е тя? Подобрява ли се?

Кръвта се оттече от лицето му. Не че беше забравил. Може би по-скоро толкова дълго бе държал болестта й в някакъв отделен дял на съзнанието си, че сега му трябваше време, за да осъзнае смъртта й. В магазина бе успял да отклони въпроса на Джени Спайърс, но в участъка тайни не съществуваха, поне не задълго. Освен това най-бързият начин всички да разберат беше дежурният да научи, по-бързо щеше да се разнесе само ако изрично подчертаеше, че е тайна.

— Почина снощи.

— Боже мой, Тони! Защо си дошъл на работа?

— Не знам. Може би просто няма какво друго да правя. А и не е като да беше неочаквано.

Макар че по някакъв странен начин беше неочаквано. Беше свикнал с комата, с болницата. Знаеше, че рано или късно баба му ще почине. Имаше моменти, в които дори се надяваше да стане по-скоро. Ала очакваше появата на някакви признаци, че тя си отива. Мислеше, че така ще има време да се подготви.

— Остави ли номер? Въпросният Карстеърс.

— Да, и помоли да му се обадиш колкото се може по-скоро. Между другото, няма да е зле от време на време да си включваш мобилния.

Маклейн извади телефона от джоба си. Батерията му си беше все така изтощена.

— Включвам го, но батерията постоянно пада.

— Ами радиостанция? Не разбирам защо според вас, детективите, нямате нужда от тях.

— Имам радиостанция, Пийт, но с нея положението е още по-зле. Изключа ли я от контакта, веднага сдава багажа. За нея думата „мобилна“ е абсолютно неприложима.

— Е, добре. Все пак си вземи нещо, което работи. — Сержантът подаде на Маклейн листче с име и телефонен номер и той влезе в участъка.

Антъни имаше собствен кабинет — една от облагите на длъжността инспектор. Помещението беше мрачно, с малък прозорец, който гледаше към съседните блокове и пропускаше съвсем оскъдна светлина. Шкафовете за досиета, все още пълни с бележките по случаите на предшественика му, заемаха по-голямата част от кабинета, но някакъв математически гений някак бе успял да натика между тях и бюро. Върху него имаше купчина папки, жълта бележка с надраскана думата Спешно! , подчертана три пъти. Маклейн игнорира всичко това и се промуши покрай бюрото, за да седне. Вдигна телефонната слушалка и набра дадения му номер, като хвърли поглед на часовника си. Беше вече късно да хване човека на работното му място, но пък не знаеше дали телефонът е служебен.

— „Карстеърс Уедъл“, с какво мога да ви помогна?

Бързата реакция и учтивият тон на рецепционистката го сепнаха. Маклейн разпозна името на голямата адвокатска кантора, която се занимаваше с делата на баба му, откакто бе получила инсулт. Почувства се доста глупаво, че не се беше сетил веднага.

— О! Хм, здравейте. Може ли да разговарям с господин Джонас Карстеърс, моля?

По-рано бе контактувал само с някакъв младши сътрудник, Пъркинс или Питърсън, или нещо подобно. Беше доста странно, че един от собствениците го е търсил лично.