Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Маклейн. Антъни Маклейн.

— Един момент, инспекторе. Веднага ви свързвам.

За пореден път се оказа в ситуация, в която събеседникът му знаеше повече за него, а не обратното. Не му остана много време за чудене, защото звучащата в слушалката музика бе прекъсната от кликване.

— Детектив инспектор Маклейн, на телефона е Джонас Карстеърс. Моите съболезнования за кончината на баба ви. Естер беше невероятна жена.

— Разбирам, че сте я познавали отблизо, господин Карстеърс.

— Наричайте ме Джонас. Да, познавах я от доста време. Отпреди да стана неин адвокат. Това е и причината, поради която исках да разговарям с вас. Тя ме определи за изпълнител на завещанието й. Ще ви бъда благодарен, ако в близките дни се отбиете в офиса ми, за да уточним някои неща.

— Разбира се. Утре добре ли е? Вече е късно, а не съм мигнал. — Маклейн потърка очи с опакото на свободната си ръка и в момента, в който изрече думите, осъзна колко е изтощен.

— Естествено. Разбирам. Не се безпокойте за организацията на погребението, ще се погрижа за всичко. Утре ще пуснем съобщение във вестник Скотсмън , сигурно ще поместят и некролог. Естер не искаше църковно опело, така че ще има само кратка възпоменателна служба в „Мортънхол“. Ще ви уведомя веднага щом запазим час. Искате ли да организирам и бдението? Напълно наясно съм колко ангажирани са понякога служителите на реда.

Маклейн възприе само половината от казаното. Обмислял беше всички дреболии, които трябваше да се свършат, но през главата му минаваха толкова неща, че беше лесно да загуби нишката. Роклята на цветчета, прибрана на сигурно място в плика за веществени доказателства, лежеше на бюрото пред него, а ето че за миг-два не можа да си спомни какво е това. Имаше нужда да се нахрани, имаше нужда да поспи.

— Да, ще ви бъда благодарен — каза на адвоката.

Разбраха се да отиде в кантората в десет сутринта, след което затвори. Вечерното слънце обагряше отсрещните кооперации в топъл охреножълт цвят, но лъчите му почти не влизаха в малкия кабинет. Вътре бе задушно и докато се протягаше в стола си, опрял глава в студената стена зад гърба си, Маклейн затвори очи само за секунда.

Чисто гола е. Кльощаво създание с кокалести ръце и крака. Косата й виси безжизнено от черепа, очите са потънали дълбоко в орбитите. С протегнати напред ръце върви към него и моли за помощ. След това се спъва и на корема й се появява рана, която започва от чатала и стига до бюста. Спира се и с едната ръка подхваща вътрешностите си, които вече се изсипват на земята, докато другата е все така протегната към него. Отново се потътря напред, този път по-бавно, с молба, изписана в тъмните очи.

Той иска да извърне очи, но е в капан, напълно неподвижен. Дори не може да затвори клепачи. Единственото, което може да направи, е да я гледа как пада на колене и разсипва вътрешностите си на земята, ала продължава да пълзи към него.

— Инспекторе…

Гласът й е изпълнен с болка. В момента, в който го чува, лицето й започва да се променя, кожата изсъхва и се опъва още повече върху скулите. Очите потъват по-дълбоко в лицето й, а устните се извиват в пародия на усмивка.

— Инспекторе!

Вече е точно до него, свободната й ръка се протяга към рамото му, докосва го, разтърсва го. С другата ръка се опитва да прибере червата си, както домакинята се загръща с пеньоара, когато пощальонът почука на входната врата. От тялото й се откъсват парчета — бъбреците, черният дроб, далакът.

— Тони, събуди се!

Маклейн рязко отвори очи и едва не падна от стола, когато съзнанието му превключи от съня обратно към реалността. Главен инспектор Макинтайър стоеше до бюрото му и го гледаше със смесица от раздразнение и загриженост, ясно изписани на лицето й.

— Вече спиш на работното място, а? Не очаквах такова отношение, когато те предложих за повишение.

— Съжалявам, госпожо. — Маклейн тръсна леко глава в опит да се избави от смущаващите образи на изкорменото момиче. — От жегата е. Затворил съм очи само за минута. Аз… — Замълча, когато забеляза, че Макинтайър се опитва да скрие усмивката си.

— Само се шегувам, Тони. Изглеждаш капнал. Прибери се и се наспи. — Тя приседна на ръба на бюрото. В кабинета имаше още един стол, на който обаче беше струпана висока камара кутии. — Сержант Мъри ми съобщи за баба ти. Моите съболезнования.

— Всъщност тя почина преди доста време.

Маклейн се чувстваше малко неудобно от факта, че шефката се бе надвесила над него. Знаеше, че трябва да се изправи, но да го направи с такова закъснение, щеше да изглежда още по-неловко.