Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— И така да е, трябва да го преодолееш, Тони. Знам, че ти липсва.

— Знаете, че родителите ми починаха, когато бях на четири години, нали? Баба ме отгледа, както е отгледала и баща ми. Сигурно й е било тежко да ме вижда около себе си и да й напомням за сина й.

— Ами ти? Не мога да си представя какво е да загубиш родителите си на такава крехка възраст.

Маклейн се облегна на бюрото си и потърка очи. Това бяха стари рани, отдавна зараснали. Никак не му се искаше да ги разчовърква точно сега, но смъртта на баба му щеше да направи именно това. Може и по тази причина да му беше толкова трудно да приеме смъртта й.

Той посегна към плика с роклята на цветя. Не за друго, а просто за да върши нещо с ръцете си.

— Успяхме да сведем времето на смъртта до средата на 40-те години от миналия век.

— Моля? — Макинтайър го погледна объркано.

— Мъртвото момиче от къщата в Сайтхил. Роклята й е била на десетина години и ушита не по-рано от 1935 г. Въглеродният анализ посочи, че е умряла преди 1950 г. Според мен най-вероятно се е случило около края на Втората световна война.

— Значи, убиецът й сигурно вече е мъртъв.

— Убийците. Множествено число. Предполагаме, че са шестима. — Маклейн обобщи разследването до момента.

Макинтайър отново се настани на ръба на бюрото и мълчаливо изслуша изложението му, което не продължи много дълго.

— Ами Смит?

Въпросът й го изненада.

— Мислите, че има връзка?

— Не, не. Извини ме. Попитах докъде сме стигнали с разследването.

— Аутопсията потвърди, че е бил убит и че вероятната причина е кръвозагуба. Още чакам резултатите от токсикологията, защото извършителят сигурно е използват някаква силна упойка. Дори само този факт е достатъчен, за да стесним кръга на заподозрените. Дъгит се е концентрирал върху разпитите; още не съм имал възможност да поговоря с него.

— Добре. Можем да се координираме на утрешния инструктаж. Искам обаче да се съсредоточиш максимално върху случая „Смит“. Следата по случая с мъртвото момиче е студена до немай-къде. Няма начин след шейсет години.

В думите й имаше смисъл. Далеч по-важно беше да се хване убиец, извършил престъплението преди двайсет и четири часа. Защо обаче вътрешният му глас казваше, че трябва да се концентрира върху убийството на момичето? Дали защото просто не обичаше да работи с Дървеняка? Маклейн сподави прозявката си, избягвайки да погледне към купчината документи на бюрото и бележката с три пъти подчертано спешно , изискващи неговото внимание. Те подозрително приличаха на бланки за отчитане на извънредния труд и разчети за разходи, които трябваше да бъдат одобрени в рамките на тримесечния бюджет. Посегна към най-горния лист хартия, обаче Макинтайър го спря. Ръката й бе мека, но хватката — желязна.

— Прибери се, Тони. Легни си рано. Наспи се. Утре ще си по-свеж.

— Това заповед ли е, госпожо?

— Точно така, инспекторе. Това е заповед.

В главата му цари пълно объркване. Не знае в кой град е, не разбира и неблагозвучния език, на който говорят около него. Чувства се болен. Дишането му е накъсано и всяко поемане на въздух раздира гърлото, а гърдите му горят. Преди е бил силен, напълно убеден е в това, макар сега да не помни името си. Преди е можел да носи дванайсет житни снопа наведнъж и да ожъне цяла нива под палещите лъчи на следобедното слънце. Сега гърбът му е превит, а краката — слаби и несигурни. Кога е остарял като баща си? Какво се е случило с живота му?

От близката сграда се разнася шум. Високите й стъклени прозорци са матирани, но през тях може да види цветните сенки на движещите се вътре хора. Входната врата се отваря широко и на прага се появява залитаща млада жена, последвана от други две. Смеят се високо, бърборят си, а той не разбира какво казват. Пияни и весели, те не забелязват, че ги наблюдава от другата страна на улицата. Високите им токчета потракват по плочките, докато се отдалечават, олюлявайки се. Краката им се виждат изпод късите поли, а фланелките разкриват бялата мека плът над пъпа.

Връхлитат го откъслечни спомени. Някой върши нещо ужасно. Друга бяла плът, съсечена от остър нож. Кръвта блика от ръбовете на разреза. Ярост към древна несправедливост. Нещо мрачно, мокро и хлъзгаво. Това не са спомени. Или може би са. Вече не знае кое е истина.

Въздухът е топъл и натежал от влага и като одеяло покрива всичко под нощното небе. Оранжевата светлина от уличните лампи се отразява в облаците над тях и придава адски облик на всичко. Целият е потен, а главата му пулсира в ритъма на сърцето. Гърлото му внезапно пресъхва и той разбира каква е сградата отвъд улицата.