Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Заемам се, сър — каза Маклейн и се обърна да си тръгне.

— Какво носиш там? Нещо важно? — Дъгит посочи към плика в ръката на Маклейн, гласът му прозвуча като на човек, готов да се улови за сламка. Антъни се запита дали пък днешните разпити не са се оказали почти безрезултатни. Или старши инспекторът може би просто не знаеше откъде да започне.

— Случаят в Сайтхил. Роклята, която момичето е носело в момента на убийството си. — Повдигна плика, но Дъгит не посегна към него. — Отивам да го покажа на някого, който може би знае кога е била ушита. Ще се опитам да уточня кога е умряла.

За миг Маклейн помисли, че Дъгит ще му се разкрещи, както когато беше сержант. Лицето на старши инспектора почервеня и на слепоочието му се изду дебела вена. Положи видими усилия да се успокои.

— Добре. Да. Разбира се. Не забравяй обаче колко е важен случаят „Смит“. — После обгърна помещението с широк жест. — Твоят убиец най-вероятно отдавна е мъртъв. Трябва да намерим живия.

Не помнеше кога бе отворил врати магазинът. Вероятно някъде около средата на 90-те. Това беше доста смущаващо, защото му се струваше, че е там от памтивека. Кларк стрийт беше пълна с такива магазини, които обслужваха студентите, а те, от своя страна, наброяваха повече от половината население на района. Беше се специализирал в дрехи втора употреба, най-вече официални и вечерни рокли, произведени във времена, когато думата качество е значела нещо. Маклейн беше влизал няколко пъти там да потърси дрехи, различни от конфекционните делови костюми в тъмни цветове, които ползваше за униформа, откакто бе преминал изпитите за детектив. Нищо не бе привлякло погледа му. Всичко беше твърде натруфено. В края на краищата отиде при препоръчан шивач, който му направи няколко костюма по мярка. Единият все още висеше необличан в гардероба му, а друг замина на боклука, понеже след едно местопрестъпление с реки от кръв се оказа непосилна задача и за най-скъпите ателиета за химическо чистене. Сега вече носеше евтини костюми от големите вериги и се бе примирил с лошите кройки.

Касиерката се беше пременила като жена от 20-те години на XX век, а дългата боа от пера сигурно я задушаваше в тези летни жеги. Изгледа го с подозрение, докато се приближаваше към щанда. Едва ли мнозина негови връстници пазаруваха от това място. Още по-малко пък мъже.

— Разбирате ли от тези дрехи? — Маклейн посочи рафтовете, подредени по десетилетия. — Различните стилове? Кой кога е бил популярен?

— Какво искате да знаете? — Акцентът развали впечатлението, създадено от облеклото. Отблизо жената се оказа момиче. Надали бе на повече от шестнайсет години, но облеклото я правеше по-възрастна.

— Например кога е било ушито това? Или поне кога се е носело нещо подобно? — Маклейн постави плика с вещественото доказателство на щанда. Момичето го взе и го огледа.

— Да я продадете ли искате? Не изкупуваме такива дрехи.

Маклейн показа служебната си карта с думите:

— Провеждам разследване, а роклята беше намерена на местопрестъплението.

Момичето изпусна плика, сякаш беше жива змия.

— Ще повикам мама. Тя разбира от тези неща повече от мен.

После се втурна към задните помещения на магазина и изчезна зад рафтовете с дрехи. След малко оттам се появи друга жена. Беше по-стара, но не колкото облеклото си. То определено би изглеждало по-уместно преди около век. В жената имаше нещо много познато.

— Джени? Джени Спайърс, нали? Едва те разпознах в този тоалет.

— Няма нищо. Всички се обличаме в дрехи от любимите ни десетилетия. Трябва да видиш Рей в нейните хипарски одежди. Как е баба ти?

Маклейн огледа изложените в магазина облекла от различни епохи. Трудно му беше да си представи, че някоя от произведените при робски условия в Индия или Бангладеш съвременни дрехи ще оцелее няколко десетилетия, за да заеме мястото си на съответния рафт.

— Не знаех, че работиш тук. — Още в момента, в който го произнесе, се усети, че прозвуча глупаво. Избегна въпроса умело като политик.

— Ами магазинът е мой. От десет години вече. Е, всъщност е на банката, но… — Джени се усмихна смутено. — Но ти не си дошъл да си побъбрим, нали, инспекторе?

— Наричай ме Тони. Чудех се дали би могла да ми кажеш нещо повече за тази рокля. — Той отново повдигна плика.

— Може ли да го отворя? — попита Джени.

Маклейн кимна и проследи движенията й: как сръчно извади дрехата, простря я на плота и взе да я разглежда. Пръстите й замряха за миг и потрепериха при вида на избелелите петна кръв.