Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн бе присъствал на много аутопсии през кариерата си. Още изпитваше известен дискомфорт, но те вече не му действаха както в началото. Измежду всички жертви на убийства, злополуки и просто хора с лош късмет мумифицираното тяло на момичето бе вероятно най-странното.

Макар трупът вече да бе отворен, Кадуоладър огледа внимателно всеки сантиметър от него, докато мърмореше наблюденията си във висящия от тавана микрофон, най-накрая, когато се увери, че кожата й няма да разкрие нищо повече относно причината за смъртта, пристъпи към най-омразната за Маклейн част. От високочестотния вой на триона за кости винаги скърцаше със зъби, също както и от дращенето на нокти по черна дъска. Звукът продължи прекалено дълго и завърши с ужасяващия пукот на черепа, строшен като сварено яйце.

— Интересно. Мозъкът също е бил отстранен. Ето, виж, Тони.

Насъбрал цялата си смелост, Маклейн се приближи. Като погледна отворения череп, момичето му се стори още по-дребно, по-младо. Кухината беше матова, със засъхнала кръв и костици от работата с триона по ръбовете, но иначе абсолютно празна.

— Възможно ли с да се е разложил?

— Не, няма как, особено при състоянието на останалата част от трупа. Очаквах мозъкът да се е поспаружил, но него просто го няма. Вероятно е изваден през носа. Така са правели древните египтяни.

— Къде е тогава?

— Ето тук има нещо, само че не ми прилича на мозък. — Кадуоладър посочи четири стъкленици, подредени на близката масичка на колелца. Маклейн разпозна сърцето, което бе видял предния ден, но не му се щеше да прави предположения относно останалите органи. Други две стъкленици бяха в бели пластмасови контейнери, та изсушеното им съдържание да не се изсипе през големите пукнатини в стъклото. Всичко това бе открито в тайни стенни ниши, разположени симетрично около тялото на мъртвото момиче. Във всяка от тях, освен стъклениците, имаше и други предмети — още едно парче, което трябваше да намери мястото си в мозайката.

— А счупените? — Маклейн се взря в зелено-кафявата каша, омазала едната стъкленица. — Това може ли да е мозък?

— Трудно е да се каже, като се има предвид състоянието, в което са. Бих допуснал, че в едната има бъбрек, а в другата — бял дроб. Ще съм сигурен, след като проведа няколко теста. Каквото и да е, стъкленицата има неподходяща форма за съхранение на мозък. Сам трябваше да се досетиш, Тони. Показах ти достатъчно. Освен това, ако е бил изваден през носа, мозъкът ще бъде на пихтия. Няма кой знае какъв смисъл да се държи в стъкленица.

— Уместна забележка. Според теб преди колко време е умряла?

— Труден въпрос. Първо, изобщо не би следвало да е мумифицирана. Въздухът в града е прекалено влажен, дори в зазидано мазе. Трябваше да е разложена. Или поне изядена от плъхове. Тя обаче е идеално мумифицирана, а да пукна, ако намирам даже и следа от препаратите, нужни за целта. Трейси може да направи още няколко теста, а и ще изпратим проба за радиовъглероден анализ. Току-виж там ни излязъл късметът. Иначе, съдейки по дрехите й, бих казал, преди поне петдесет-шейсет години. По-точното датиране остава твоя задача.

Маклейн вдигна тънката рокля, която бе сложена на количката — заедно с бурканите, и я погледна срещу светлината. Долната й половина бе цялата в кафяви петна, а фината дантела, поръсваща деколтето и ръкавите, висеше на тънки нишки. Роклята беше доста скромна, но по-скоро за специални поводи, неподходяща за всекидневието на млада жена. От друга страна, избелелият флорален мотив бе простоват. Той завъртя дрехата и около подгъва видя няколко пришити на ръка кръпки. Етикет на производител липсваше. Беше рокля на бедно момиче, което се е опитвало да направи впечатление. Когато обаче погледна отново изкривеното и осквернено тяло, Маклейн осъзна с пълна сила, че не знае за нея нищо повече.

Входната врата пак бе отключена, открехната и подпряна с парче от тротоарна плочка. Маклейн се изкуши да я заключи, както си му е редът, но се отказа. Последното, което искаше, бе да го събудят студентите, живеещи на първия етаж, които в четири сутринта щяха да натискат всички звънци, докато някой не им отвореше. Беше достатъчно топло и клошарите нямаше да потърсят място за пренощуване, а дори и десетина от тях не биха усмърдели стълбището повече, отколкото смърдеше сега. Той сбърчи нос от вонята на урина от безбройните котки, които се бяха облекчавали тук, и се качи по стълбите до последния етаж.