Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Не е зле. — Маклейн потътри крака по мръсния килим и се облегна на единствения радиатор. От него струеше топлина въпреки слънцето отвън, което изпепеляваше улицата. Опита се да завърти термостата на нула, но крехката пластмаса се счупи в ръката му. — Все пак май ще трябва да направим нещо по въпроса с удобствата.

Разсея го почукване по вратата. Маклейн я отвори и видя млад мъж, който крепеше на коляното си няколко кутии, докато се опитваше да достигне с ръка дръжката. Беше облечен в чисто нов костюм, а лъснатите му обувки направо отразяваха светлината. Току-що избръснатото лице сияеше като кръгла розова месечина, светлорижата коса бе подстригана толкова късо, че наподобяваше следобедния мъх по страните на тийнейджър.

— Инспектор Маклейн?

Маклейн кимна и посегна да вземе най-горната кутия, преди съдържанието й да се е разпиляло на пода.

— Детектив Макбрайд — рече младият мъж. — Главен инспектор Макинтайър ме изпрати да ви помагам в разследването, сър.

— Кое от всички?

— Ами… тя не уточни. Каза само, че ще ви трябва помощ.

— Добре, не стой на вратата, защото ще избяга топлото. — Макбрайд влезе, а Маклейн стовари кутията на по-близката от двете маси.

— Няма столове — констатира детективът.

— Слава на Нейно Величество, изпратила ни е изключително наблюдателен свой служител — отбеляза Навъсения Боб. — Нищо не му убягва.

— Не обръщай внимание на сержант Леърд. Той ти завижда, че си толкова млад.

— Ами… добре — заекна Макбрайд.

— Имаш ли си малко име, детектив Макбрайд?

— Ъъъ… Стюарт, сър.

— Добре тогава, Стюарт, добре дошъл в екипа. Казвам го от името на двама ни.

Младежът премести погледа си от Маклейн върху Навъсения Боб, после обратно. Леко отвори уста.

— Е, не стой като цапнат с мокър парцал. Тичай да намериш няколко стола.

Навъсения Боб почти изрита детектива от стаята и затвори вратата зад него, преди да се изхили гръмогласно.

— Не го тормози. Боб. И без това няма да получим друга помощ. Този е добър. Или поне би трябвало — дипломирал се е с отличие.

Маклейн отвори една от кутиите, измъкна дебел наръч папки и ги сложи на масата. Това бяха неразкрити обири от последните пет години. Въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да се зарови в безкрайните доклади за откраднати дреболии, които никога няма да бъдат намерени и върнати. Погледна към китката си и се сети, че сутринта забрави да навие часовника. Изхлузи го от ръката си и завъртя малкото месингово копче.

— Колко е часът. Боб?

— Три и половина. Знаете ли, измислили са едни модерни часовници, които работят с батерия. Нямат нужда от навиване. Защо не си вземете такъв?

— Този беше на баща ми. — Антъни затегна каишката на китката си, сетне попипа джоба си за мобилния телефон. Там си беше, с напълно изтощена батерия. — Случайно да ти се ходи до градската морга?

Навъсения Боб поклати глава. Маклейн беше наясно с отношението на стария сержант към мъртъвците.

— Е, добре. Тогава с младия Макбрайд започнете да преглеждате докладите за взломни кражби. Постарайте се да откриете нещо, което десетки други детективи преди вас не са успели. През това време аз ще отида да си поговоря с един човек за мумифицирани трупове.

Следобедният въздух бе плътен и задушен. Докато слизаше по хълма в посока Каугейт, ризата залепна за гърба му от пот. Маклейн закопня за хладен повей на вятъра. Обикновено можеше да се разчита на бриза, който правеше живота поносим, но от няколко дни насам в града цареше безветрие. Жегата се бе загнездила в тесните каньони на улиците, в сянката между високите сгради от двете им страни, и не помръдваше. Той с облекчение отвори вратите на моргата и влезе в поддържания от климатиците хлад.

Ангъс Кадуоладър се беше подготвил и вече го чакаше в дисекционната зала. Хвърли преценяващ поглед на инспектора.

— Навън май е горещо, а?

Маклейн кимна:

— Като в пеш. Всички ли тръгваме?

— Какво? Ааа, да. — Кадуоладър се обърна и извика асистентката си: — Трейси, готова ли си?

Ниска, закръглена и усмихната млада жена погледна иззад разхвърляния плот в другия край на залата, отметна коса и се изправи. Беше облечена в зелена престилка и докато се приближаваше към дисекционната маса, нахлузи латексови ръкавици. Масата бе покрита с бял чаршаф, издут по средата от положеното под него мъртво тяло, чакащо да разкрие тайните си.

— Добре, тогава да започваме. — Кадуоладър извади от джоба си бурканче. Маклейн разпозна препарата от кожен крем и камфор, с който се потискаше миризмата на разложение. Патологът го погледна, после погледна инспектора, подуши въздуха и прибра бурканчето в джоба си. — Днес май няма да имаме нужда от това.