Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Като за полицай сте доста неумел лъжец, инспектор Маклейн.

Той се извърна от бара, за да види кой му говори, и установи, че е прекалено навътре в навалицата, за да се отдръпне, дори и да иска. Жената бе висока горе-долу колкото него, русата й права коса беше вързана на къса опашка. В лицето й имаше нещо познато, но определено бе по-възрастна от студентите, които вдигаха врява около Фил.

— Извинете, познаваме ли се?

Учуденото изражение на лицето му предизвика усмивка на нейното, а в очите й проблеснаха дяволити искрици.

— Джени, не си ли спомняш? Джени Спайърс. Сестрата на Рейчъл. Запознахме се на рождения ден на Фил.

Рожденият ден на Фил. Сега се сети. Цял куп студенти, пияни до козирката от евтиното вино. Фил, обгрижващ тумбата като съвременен крал Артур. Той самият се появи с бутилка много скъпо уиски, изпи чаша с нещо, от което му изтръпнаха зъбите, и си тръгна рано-рано. Случи се същия ден, когато го бяха изпратили по сигнал в сграда в Лийт. Съседите се бяха оплакали от куче, вдигащо вой до небесата. Никой не можеше да обвини горкия звяр, защото собственичката му бе починала в леглото си поне две седмици по-рано, а от тялото й не бе останало нищо, което си струваше да се изяде. Напълно възможно беше да се е запознал с Джени на това парти, но му беше трудно да свърже датата с нещо различно от сдъвканото месо и оглозганите кости, гниещи върху матрака.

— Джени, разбира се. Извинявай, бях се унесъл в мисли.

— Май все още си, при това не и в приятни мисли. Кофти работен ден?

— Нямаш идея. — Маклейн улови погледа на бармана и му махна. — Какво ще пиеш?

Джени обърна глава към тълпата студенти в дъното на бара, които се смееха на шегите на професора. Не й отне дълго да реши къде би предпочела да бъде.

— Бяло вино. Благодаря.

Помежду им се настани неловка, изпълнена с шумове тишина. Докато барманът наливаше напитките, Антъни се опита да огледа крадешком неочакваната си компания. Беше доста по-възрастна от сестра си. Русата й коса бе прошарена с тънки бели кичури, които не си беше направила труда да прикрие. Освен това не носеше никакъв грим, дрехите й бяха семпли, може би дори леко демоде. Не беше облечена като за излизане — за разлика от групата, с която бе дошла. Очевидно не се беше подготвила за завоевания.

— Значи, Рейчъл ти е сестра — каза той, напълно съзнавайки колко тъпо звучат думите му.

— Идеалната малка грешка на мама и тате, точно така. — Джени се усмихна на някаква явно семейна закачка. — Май приятелят ти Фил й е хвърлил око. Доколкото подочух, били сте съквартиранти.

— Като студенти, преди много време. — Маклейн отпи голяма глътка от бирата си, докато Джени едва близна виното си.

— С ченгел ли да ти вадя думите? Разказвай.

— Ами аз… Извинявай, просто ме хващаш в лош момент. В момента не съм добра компания.

— Какво да ти кажа. — Джени кимна към шумната студентска компания, която подкокоросваше професора си да се държи още по-глупаво. — Като се има предвид алтернативата, гласувам с две ръце за потиснат и затворен в себе си събеседник.

— Аз… — Маклейн отвори уста да се оплаче, обаче бе прекъснат от необичайно вибриране в джоба на панталона си. Успя да го извади точно навреме, за да види иконката на пропуснато обаждане от болницата. Докато го гледаше притеснено, екранът потъмня и телефонът окончателно угасна. Натискането на бутоните доведе само до няколко присветвания и пиукания, но нищо повече. Прибра телефона в джоба си и се обърна към Джени: — Би ли ми услужила с телефона си? Батерията на моя хич я няма.

— Някой ти мисли злото. Изсмуква енергията на всички електронни джаджи, на които разчиташ. — Джени се разрови в чантата си, извади тънък смартфон и го подаде на Маклейн. — Поне така би казал бившият ми приятел, но той си беше откачалка. По работа ли?

— Не, от болницата, където лежи баба ми.

Антъни набра номера по памет. Беше звънил толкова пъти, познаваше всички сестри, така че му отне секунди да пренасочат обаждането към нужното отделение. Разговорът приключи за секунди.

— Трябва да тръгвам. — Върна й телефона и се отправи към вратата. Джени понечи да го последва, но той я спря: — Всичко с наред. Тя е добре, просто трябва да отида да я видя. Изпий си виното. Би ли предала на Фил, че ще му се обадя този уикенд?

Маклейн си проби път през развеселената тълпа, без да погледне назад. Наистина беше доста неумел лъжец.

Гънките по тила на шофьора се застъпваха, започваха от плешивото теме и стигаха чак до раменете, като напълно го лишаваха от врат и създаваха странното впечатление за нещо аморфно. Маклейн седеше отзад в таксито, гледаше свинския врат на шофьора през отвора на облегалката и силно се надяваше мъжът да не го заговори. По пътя за болницата подминаваха примигващите оранжеви лампи по улиците, а изненадващият дъжд, дошъл от Северно море, окъпа среднощния град. Маклейн още усещаше първите капки във врата си. Докато вървеше към таксиметровата стоянка, дъждът намокри косата му и вмириса палтото му на старо куче.