Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Няма проблеми — отговори той и се изправи. — Тъкмо си тръгвах. — Пусна студената ръка и обърна гръб на тялото в кома. — Скоро пак ще дойда, бабо. Обещавам.

— Знаете ли, че вие сте единственият, който редовно идва на свиждане? — каза сестрата. Маклейн плъзна поглед по другите легла в отделението и техните безмълвни, неподвижни обитатели. Някак зловеща картина. Наредени на опашка за моргата. Търпеливо чакащи края.

— Нямат ли роднини? — попита и кимна към другите пациенти.

— Имат, но никой не ги посещава. В началото всички идват. Някои дори всеки ден — в продължение на седмица-две, даже месец. С времето обаче се появяват все по-рядко и по-рядко. Ето, при господин Смит например от месец май не е идвал никой. Вие ни посещавате всяка седмица.

— Тя си няма никого другиго.

— И така да е. Не всеки постъпва като вас.

Антъни не знаеше какво да каже. Така е, идваше при всяка удобна възможност, но никога не се застояваше. За разлика от баба си, обречена да прекара остатъка от живота си в тази тиха стая.

— Трябва да тръгвам — рече той и се запъти към вратата. — Извинете за пожарогасителя. — Спря и го закачи обратно на мястото му на стената. — Благодаря ви.

— За какво?

— Че се грижите за нея. Мисля, че щеше да ви хареса.

Таксито го остави в края на улицата. Маклейн постоя малко на хлад и проследи как изгорелите газове бавно се разнесоха във въздуха. Улична котка уверено тръгна да пресича на пет-шест метра от него, но внезапно спря, усетила, че я наблюдават. Бавно обходи с поглед улицата по цялата й дължина, очите й фиксираха всичко, докато накрая се спряха на него. Опасността бе установена и оценена, в резултат на което котката седна насред платното и заблиза лапичката си.

Антъни се облегна на най-близкото от редицата дървета, стърчащи от разместените наоколо тротоарни плочки, сякаш краят на цивилизацията бе настъпил, и се загледа в улицата. По принцип беше доста тиха, а в този час и безлюдна. Само приглушените шумове откъм града напомняха, че животът следва своя ход. Далечен животински крясък откъсна котката от поредното облизване. Тя се втренчи в Маклейн, за да разбере дали той е източникът на звука, сетне изчезна в близката градина, след като без никакво усилие прескочи оградата.

Обърнал се отново към улицата, Маклейн се оказа лице в лице с пустата къща на баба си, чиито тъмни прозорци бяха празни като лицето на лежащата в кома старица. Капаците бяха спуснати като преграда срещу мрака. На свиждане в болницата ходеше с желание, но тук идваше по задължение. Къщата, в която бе израснал, отдавна я нямаше. Животът се бе оттекъл от нея, както се бе оттекъл от баба му, докато не бе останало нищо, освен студени камъни и горчиви спомени. Едва ли не му се прииска котката да се върне. Щеше да му е приятно да има компания, пък била тя и нейната. Знаеше обаче, че не бива да се разсейва. Бе дошъл да върши работа, така че най-добре беше да се залови веднага с нея.

Натрупаната за цяла седмица поща бе покрила пода на антрето. Маклейн я събра и отнесе в библиотеката. Повечето мебели бяха загърнати с бели чаршафи, което допринасяше за призрачната атмосфера в къщата, но бюрото на баба му бе открито. Провери телефона за съобщения, като изтри рекламните, без дори да ги прослуша. Би могъл направо да изключи секретаря, но пък не се знаеше дали някой стар семеен приятел няма да позвъни. Рекламните листовки заминаха в кошчето, което на свой ред скоро щеше да се нуждае от изпразване. Имаше две сметки, които трябваше да запомни и препрати на адвокатите, занимаващи се с делата на баба му. Една бърза обиколка — и можеше да се прибере вкъщи. Ако имаше късмет, току-виж подремнал преди работа.

Антъни открай време не се боеше от тъмното. Може би защото чудовищата се бяха появили и му бяха отнели родителите, когато бе на четири години. Най-лошото се беше случило, а той бе оцелял. След тези събития мракът вече не му вдъхваше страх. И все пак се усети, че пали лампите, за да не върви през тъмните стаи. Къщата беше голяма, твърде голяма за нуждите на възрастна жена. Повечето съседски къщи бяха преустроени в поне двуфамилни, но тази си остана, както е била проектирана, с огромна градина, заобиколена от висока ограда. Един господ знаеше колко струва, а това бе едно от нещата, с които щеше да му се наложи да се заеме в бъдеще. Освен ако баба му не бе завещала къщата на някой котешки приют. Това не би го изненадало. Беше напълно в стила й.

Той се спря с протегната към ключа на лампата ръка и осъзна, че за пръв път се е замислил за нещата, които щяха да произтекат от нейната смърт. За вероятността тя да умре. Разбира се, тази мисъл не бе напускала дълбоките кътчета на ума му, но в месеците, в които я посещаваше в болницата, все се надяваше, че състоянието й ще се подобри. Днес обаче, незнайно защо, най-накрая бе приел, че това няма да се случи. Което го натъжи, ала му донесе и някакво облекчение.