Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Започнаха в „Гилфърд Армс“, защото бе наблизо и имаха сносна бира. След това Ема предложи да гледат някоя от комедийните шоу програми, за която билетите не били разпродадени. Маклейн я заподозря, че вече има нещо наум, но му беше приятно да й остави инициативата. Барът, в който успяха да влязат, беше тесен и претъпкан с потни хора. Имаше вечер на талантите и всеки кандидат комик вземаше микрофона и се изправяше срещу враждебната пияна публика за своите петнайсет минути слава. Някои бяха доста добри, а други — толкова зле, че предизвикваха по-скоро насмешка. Времето напредна, свърши и последният скеч, а барът се изпразни. Часът бе два. По улиците не се виждаха никакви таксита. Маклейн бръкна в джоба си за мобилния телефон, извади го и с ужас погледна екранчето.

— Проклетата батерия пак е паднала. Ей богу, над мен тегне някакво проклятие.

— Поговори с Малки Уот от криминалистите. Той си има теория за човешката аура и как някои хора са способни да изсмукват енергията на електронните устройства. Особено ако човек, притежаващ огромна мощ, ти мисли злото.

— Звучи ми като пълна откачалка.

— Не си далеч от истината.

— Досега не ми се беше случвало. Започна се преди около месец. Какво ли не изпробвах — сменях телефони, купувах нови батерии. Нищо. Проклетата джаджа работи само като е включена в контакта, което обезсмисля всичко.

— Разбирам, какво имаш предвид. — Ема погледна черния дисплей на телефона. — Няма значение. Живея на пет минути оттук. Можеш да се обадиш за такси от нас.

— Добре. Мислех да повикам такси за теб, не за себе си. Аз спокойно ще се прибера пеша до Нюингтън. Ще си припомня годините, когато патрулирах по улиците. Хайде да те изпратя до вас. — Маклейн протегна ръка и Ема отново я пое.

Апартаментът й бе в една от редиците каменни къщи в Уористън, всичките с гръб към реката. Антъни потрепери, когато наближиха края на улицата.

— Студено ли ти стана, инспекторе? — Ема протегна ръка, прегърна го и го притегли към себе си. Той се стегна.

— Не, не е от студ. Нещо друго е. По-добре да не говоря за това.

Тя го погледна учудено и каза:

— Добре. — И продължи напред. Маклейн я настигна, но моментът беше отлетял. Не можеше да откъсне очи от моста, където преди години бе намерил безжизненото тяло на Кърсти.

След стотина метра стигнаха до нейната врата. Ема взе да рови в чантата си за ключовете.

— Ще влезеш ли за едно кафе?

Изкушението беше огромно. Тя се държеше топло и приветливо, миришеше на безгрижие и усмивки. През цялата вечер прогонваше призраците от съзнанието му, ала ето че сега те се завърнаха. Ако живееше на друга улица, със сигурност щеше да приеме поканата.

— Не мога. — Демонстративно погледна часовника си. — Трябва да се връщам. Днес беше дълъг ден, а както изглежда, утре ще е още по-зле.

— Лъжец такъв, нали уж не беше на работа? Утре можеш да се излежаваш, докогато си поискаш. Нямаш представа колко ти завиждам. — Ема шеговито го перна по гърдите. — Няма проблем, аз пък в осем трябва да съм в лабораторията. Въпреки всичко си прекарах приятно.

— И аз. Трябва да го повторим.

— Това покана за среща ли е, инспектор Маклейн?

— Не съм сигурен. Ако ще е среща, ще се наложи да ти готвя.

— Добре, тогава аз ще донеса виното. — Ема пристъпи към него, наклони се напред и леко го целуна по устните, после се втурна нагоре по стълбите, като не му даде никаква възможност да реагира. — Лека нощ, Тони — извика, докато отключваше вратата, и изчезна във входа.

Чак по средата на пътя до Принсес стрийт Маклейн си даде сметка, че цяла вечер не се беше сещал за полицай Кид.

Пронизителен звън си проправи път през сънищата му и върна Антъни в света на живите. Той отвори едно око и го впери в будилника. Беше шест часът, а се чувстваше като труп. Изобщо не беше честно след прекараната приятна вечер, освен това е такова нетърпение очакваше да се поизлежава сутринта.

Пресегна се и натисна бутона за изключване на алармата. Звукът обаче не спря и той осъзна, че идва от скрина в другия край на стаята. Стана от леглото и залитайки, стигна до сакото си в момента, в който звъненето престана. Под него включеният в зарядното телефон показваше есемес от участъка. Тъкмо щеше да набере номера, когато стационарният телефон в хола зазвъня.

Навличайки в движение боксерките си, Маклейн грабна слушалката и в същия миг и този апарат замлъкна. Все още не бе сложил касета в секретаря. Май трябваше да отскочи да купи нов. Може би нещо дигитално, което не съхранява гласовете на мъртвите. Прегледа съобщението на телефона в ръката си, избра бързо набиране и помоли да го свържат. След десет минути беше вече изкъпан, облечен и застанал на входната врата. Закуската трябваше да почака.