Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Гавин. Някак си не звучеше правилно. Все едно да нарича баба си Естер или дядо си — Бил. Маклейн разклати утайката на дъното на чашата си и погледна каничката с надеждата да му налеят допълнително, питайки се дали кафето беше толкова добро, или той просто се нуждаеше от средство да прикрие смущението си. В това беше проблемът. Защо се чувстваше толкова неудобно в присъствието на този старец? Като изключим обезобразеното му лице — а това категорично не бе причината — Спенсър беше олицетворение на перфектния джентълмен. Стар семеен приятел помага в тежък момент. Защо тогава Антъни имаше чувството, че нещо не е наред?

— Всъщност това ме подсеща за нещо — каза Спенсър.

— Какво ще кажеш да дойдеш да работиш за мен?

Маклейн едва не изпусна чашата си.

— Моля?

— Сериозно говоря. Похабяваш качествата си в полицията, а ако това, което чух, е вярно, няма да се изкачиш по-нагоре по стълбицата. Не си особено тактичен, така ли е?

Маклейн кимна. Не знаеше какво да отговори. Явно в момента не само той си играеше на детектив.

— Лично аз пет пари не давам за това. За мен са важни личните качества. Да вземем например Джетро. Повечето хора не биха му дали шанс да се докаже заради вида и говора му. Не го бива в приказките, обаче е по-умен, отколкото изглежда, и винаги докарва нещата докрай. Ти също винаги докарваш нещата докрай, Тони. Това разбрах за теб. Имам нужда от човек с твоите умения. А и да не забравяме образованието ти.

— Не знам какво да кажа. — Освен че Навъсения Боб щеше да го убие, ако напуснеше полицията. Защо изобщо мислеше за това? Обичаше полицейската работа, винаги я бе обичал. Да бъдеш инспектор обаче се оказа не толкова забавно, колкото си беше представял като сержант. Е, вярно, непрекъснатият поток от помия понякога скапваше. Хубаво би било да работиш някъде, където можеш за момент да спреш и с гордост да огледаш постиженията си. В наши дни рядко оставаше време да поемеш дъх, преди отново да се гмурнеш в нечистотиите.

— Работата ти ще е свързана главно с разрешаването на трудни ситуации. Развиваме дейност в цял свят и понякога се нуждаем от външен човек, който да отиде и да посръчка хората на място. Особено когато приходите вземат да намаляват.

— Звучи… интересно.

— Ще си помислиш, нали? — Спенсър отново се усмихна и по обезобразеното му лице пробяга нещо познато. В тъмните му очи имаше нещо, което ги правеше още по-дълбоки на фона на розовите и бледите белези. Какъв ли ужасен инцидент му бе причинил това? Какво ли беше да работиш за човек, носещ такова бреме? А и какво толкова му струваше да обмисли предложението? Не че щеше да го приеме.

— Добре, Гавин. Ще си помисля.

Колата все още беше там и надничаше от преустроения гараж. Тръгна насам направо от къщата на Гавин Спенсър, като по пътя размишляваше върху предложението на стареца. Това все още бяха само хипотетични разсъждения. В никакъв случай не би напуснал полицията, но беше интересно да си представи как пътува по света, за да разрешава проблемите на разрасналата се империя „Спенсър Индъстрис“. Само че нямаше и бегла представа за дейността на компанията, с изключение на беглия спомен за логото й върху някакво компютърно оборудване, както и откъслечната информация от вестниците или телевизията, незнайно защо загнездила се в мозъка му.

Маклейн тръсна глава и насочи вниманието си към другата мистерия, за която се загатна в разговора им. Наложи се да премести старата градинска косачка и няколко кашона, преди да се приближи достатъчно до колата, за да свали от нея шитото по поръчка чергило. А после го връхлетяха толкова спомени.

Беше по-тъмночервена, отколкото я помнеше, и сякаш наскоро боядисана. Малки странични огледала, сърцевидна решетка, хромирани тасове, макар лугата, разпръсквана през зимата, да бе разяла тук-там метала. Прокара длан по покрива, хвана дръжката на вратата. Колата бе заключена, но ключовете висяха на кукичка в завинтена към стената кутия, близо до вратата към старото помещение за седла и юзди. Заялата ключалка се противи секунда-две, след което се предаде със звук, обещаващ пристигане на високи сметки за ремонт. Маклейн осъзна, че също като баба си ще поддържа тази кола в движение. Последен спомен от отдавна починалия му баща. Какво беше казал Макбрайд, когато посетиха „Пенстемин Алармс“? „Говори се, че дори нямате кола“. Е, сега вече имаше.

Черните кожени седалки изглеждаха невероятно малки и тънки, сравнени със седалките в патрулните коли, които караше ежедневно — големи и с дебела тапицерия. Воланът бе малък и той потъна зад него. Металните му спици сочеха към малка емблема в центъра, проектирана във времена, когато въздушните възглавници са били само във фантазиите на хората, а списъците с чакащи за трансплантация — далеч по-къси. Дори предпазните колани са били екстра. Тези думи на баща си помнеше. Спомен, за които не се беше сещал от десетилетия. Уикенди през детството, когато родителите му го водеха на излети в областта Бордърс. Безкрайно нижещите се полуразрушени замъци и абатства го отегчаваха неимоверно, но обичаше миризмата на тези седалки и шума на двигателя.