Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Бентлито влезе през каменна порта и измина късия път до едно от онези изненадващо огромни имения, които се спотайваха в неподозирани кътчета на Единбург. Намираше се в парцел, за който някой строителен предприемач буквално би убил човек. Тук можеха да се построят поне двайсет стандартни къщи, всяка с двор и градина. Самата сграда бе в едуардиански стил — голяма, но с приятни за окото пропорции, като височината й осигуряваше възхитителна гледка към града, замъка, хълма Артърс Сийт и морето от покриви помежду им. Джетро откопча колана си, излезе и отвори вратата на Спенсър още преди Маклейн да се усети, че са спрели. Старецът слезе с неочаквана за външността му пъргавина. Нямаше пукащи стави, нямаше трудно изправяне. Антъни почти му завидя, когато на свой ред се измъкна от колата, стъпи на хрущящия чакъл и се протегна, за да изпука гръбнака си.

— Елате — покани го старецът. — Отзад е малко по-закътано.

Докато заобикаляха къщата, Спенсър му показа интересни неща. Отзад имаше огромна оранжерия, заобиколена от издигнат вътрешен двор, най-вероятно изграден допълнително през 70-те години на миналия век. Павираната площадка имаше безупречен вид, колкото и досадна да бе поддръжката й, а в средата ги очакваха маса и няколко стола. Липсваше само басейн… а, не, ето го и него — сгушен между тенис корта и идеално гладката площадка за крокет. За поддръжката на имота явно се хвърляха огромни усилия, но пък Спенсър не е като да не можеше да си го позволи.

Мълчалив иконом им сервира кафето. Маклейн изчака да му налеят и отказа мляко и захар. Още с първата глътка установи, че пие най-доброто кафе от доста време насам. Вдиша великолепния аромат на перфектно изпечената арабика. Ето как живеели някои хора.

— Казахте, че познавате баба още от университета. Не се обиждайте, но това е било преди много време.

— Мисля, че се запознахме през трийсет и трета. — Спенсър сбръчка лице в усилие да си спомни и някои от белезите по лицето му почервеняха, а други изсветляха. — Дали пък не беше трийсет и първа? Спомените избледняват с времето.

Маклейн дълбоко се съмняваше в това по отношение на Спенсър. Умът му щракаше като вълчи капан.

— Тя…? Вие…? — Защо бе толкова трудно да зададе въпроса си?

— Дали сме ходили? Нали вие, младоците, така го наричате? — Спенсър се ухили и кожата на лицето му се спаружи от нови бръчки. — Искаше ми се, но бяхме само добри приятели. Много близки. Естер обаче не беше момиче за флирт, пък и трябваше да полага два пъти повече усилия от останалите.

— Защо така? Винаги съм смятал, че е много интелигентна.

— Така беше. Един от най-блестящите умове, които някога съм срещал. Сечеше като бръснач и Естер усвояваше всичко с лекота, но имаше една голяма пречка: беше жена.

— През трийсетте е имало жени лекари.

— Така беше. Малко на брой смели дами. Но не беше лесно да се постигне. Не беше достатъчно да е добра колкото мъжете, трябваше да е по-добра. Естер прие предизвикателството, но нищо друго нямаше значение за нея. Въпреки целия ми чар, не можех да се състезавам с нейните цели.

— Тогава трябва да сте приели много тежко появата на дядо.

— Бил ли? — Спенсър потръпна. — Отдавна се познавахме, но понеже той също следваше медицина, имаше възможност да прекарва с Естер много повече време от нас, останалите.

— Останалите?

— Разпитвате ли ме, инспекторе? — Спенсър се усмихна. — Може ли да ви наричам Тони?

— Разбира се. Извинете ме. Трябваше да ви предупредя. Опасявам се, че ми е станало навик. Професионална деформация.

— Изненадах се, когато научих. — Спенсър допи кафето си и остави чашката на масата.

— Че съм станал полицай? Защо?

— Странен избор. Имам предвид, че дядо ти беше лекар, а баща ти — адвокат. И ти би трябвало да избереш подобна професия. Защо реши да станеш полицай?

— Ами, като за начало, мисля, че не съм достатъчно умен, за да стана лекар. — Маклейн помнеше разочарованието, изписано на лицето на баба му, щом донесеше вкъщи поредната слаба оценка по някоя от точните науки. — А що се отнася до адвокатстването, никога не ми е минавало през ума. Не бих казал, че татко ми е оказал голямо влияние.

По лицето на Спенсър пробяга нещо като тъга, макар че беше трудно да се определи какво точно заради множеството пластични операции.

— Баща ти. Да, Джон беше умно момче. Добре си го спомням. Много ми допадаше.

— Очевидно знаете за семейството ми повече от мен самия, господин Спенсър.

— Моля те, наричай ме Гавин. Само служителите ми ме наричат господин Спенсър, но дори и те го правят само когато мога да ги чуя.