Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Централа? Тук две-три-девет… Боже мой! Внимавайте!

Всичко се случи прекалено бързо, за да го осмисли. Кид метна настрани радиостанцията, хвърли се върху Маклейн, удари го с рамо в корема и го изблъска встрани. Той се спъна в каменните стъпала, водещи към отворения вход на съседната сграда. Докато размахваше ръце в неуспешен опит да запази равновесие, коленете му поддадоха и Антъни падна възнак. Толкова силно удари гръбнака си в плочките, че си изкара въздуха.

— Какво стана? — понечи да попита, но отговорът дойде, преди да е довършил.

Бял „Форд Транзит“ се качи на тротоара и буквално вдигна във въздуха едно кошче за боклук. Полицай Кид се оказа на пътя му, също като заек в лъча от фаровете на връхлитаща кола. Мигът продължи цяла вечност: полунаведена, Алисън се помъчи да възстанови равновесието си, широко разтворила очи по-скоро от изненада, отколкото от страх. После колата я удари, повдигна я и я запрати във въздуха като парцалена кукла. Чак след това Маклейн чу форсирания рев на двигателя, тупването на тялото на земята, звука на счупено стъкло. Воят на спирачки.

Борейки се за глътка въздух, той се изправи с усилие и излезе от входа, който му спаси живота. Фордът се наклони, докато се връщаше на платното, сетне си проби път през трафика като пиян боксьор. Регистрационният му номер не се виждаше, а секунди по-късно вече бе свил зад ъгъла в посока Холируд Парк.

На пет-шест метра от вратата на въпросния вход лежеше полицай Кид с жестоко усукано тяло. Маклейн се озърна за радиостанцията, но на земята се виждаха само парчета от разпиляната й електроника. Мобилният му телефон бе напълно безполезен. По дяволите, защо батерията му не държеше? Извади служебната си карта, изтича пред най-близката кола и удари по предния капак.

— Имате ли телефон?

Изуменият шофьор посочи поставката, закрепена на таблото до предното стъкло.

— Не съм говорил, докато шофирах. Честна дума.

— Изобщо не ми дреме за това. Дайте го!

Маклейн сграбчи апарата още преди шофьорът да го е промушил през отворения прозорец. Набра номера на участъка. Не изчака дежурният да се представи.

— Пийт? Обажда се Маклейн. Намирам се точно пред „Плезънс“. Една кола удари полицай Кид и избяга от местопроизшествието. Спешно изпратете линейка. Обявете за издирване бял „Форд Транзит“, неизвестен регистрационен номер. Предният му капак е окървавен и огънат. Вероятно има и счупено предно стъкло. Последно е забелязан да кара по „Кенънгейт“ в посока Холируд.

Все още стискайки телефона, Маклейн се затича към лежащата на земята полицайка. От устата и носа й течеше кръв, светла и на мехурчета. Ханшът й беше усукан под невъзможен ъгъл, а за краката й направо не му се мислеше. Очите й все още бяха широко отворени, изцъклени от шока.

— Дръж се, Алисън. Линейката идва. — Маклейн взе порязаната й ръка в своята, като внимаваше да не мести ранената, макар и да се съмняваше, че някога ще проходи отново. Дори и да останеше жива следващите пет минути.

В далечината се чу вой на сирена.

Евтиният пластмасов стол бе изключително неудобен, но Маклейн изобщо не усещаше изтръпналото си седалище, докато се взираше с празен поглед в таблото с обяви и бележките по него. Дори и сега пътуването през града в линейката не бе нищо повече от серия проблясъци в съзнанието му. Парамедикът му говори нещо, а той не го чува. Нечии ръце нежно, но енергично разтварят пръстите му около дланта на полицай Кид. Обучени професионалисти правят малкото, на което са способни в момента: слагат ортопедична яка на врата й, обездвижват гърба й, вдигат изкривеното тяло и го натоварват в линейката — толкова дребно, толкова младо. Пътуването през града до болницата, която се е надявал никога повече да не види. Сериозни лица изговарят сериозни думи като операция, спешна хирургическа намеса, парализа. И сега това безкрайно чакане на новини, които — знаеше това — щяха просто да съответстват на различни степени на ужаса.

Въздухът леко се раздвижи, когато някой седна до него. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е, тъй като би разпознал аромата навсякъде и по всяко време: смесица от миризма на канцелария, притеснение и капка „Шанел“.

— Как е Алисън? — Гласът на главен инспектор Макинтайър прозвуча уморено. Маклейн знаеше как се чувства тя.

— Докторите се чудят как е пристигнала тук жива. В момента я оперират.

— Какво се случи, Тони?

— Шофьор беглец. Умишлен удар. Мисля, че аз бях целта. — Ето, каза го на глас. Официално обяви параноята си.