Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Макинтайър пое дълбоко въздух, задържа го за момент, сякаш да насъбере смелост за въпроса:

— Сигурен ли си?

— Сигурен? Не. Вече не знам в какво мога да бъда сигурен. — Антъни потърка сухите си очи. Почуди се дали би изтълкувала сълзите му погрешно. — Тя видя идващата кола. Говоря за полицай Кид. Изблъска ме встрани. Можеше да спаси себе си, но инстинктивно помогна първо на мен.

— Тя е добро ченге.

На Маклейн му направи впечатление, че Макинтайър не добави „и ще стигне далеч“. По-вероятно беше никога да не отиде никъде. Не и без инвалидна количка.

— Впрочем какво правехте там?

Това беше трудната част.

— Връщахме се в участъка. Полицай Кид ми помогна да идентифицирам лицето, което преди няколко нощи се е навъртало около апартамента ми в мое отсъствие. Една съседка го видяла и решила, че изглежда подозрително. — Прозвуча направо жалко.

— Макреди? — Макинтайър го каза с едва доловима въпросителна интонация, но Маклейн усети, че не очаква отговор.

Въпреки това кимна.

— И защо сержант Леърд не е провел разпознаването? Тони, казах ти да стоиш далеч от Макреди. Той си играе с теб.

— Той се опитва да ме убие. Това прави.

— Сигурен ли си? Не преувеличаваш ли малко?

„Не, защото копелето подхвърли петдесет бона и кило кокаин в къщата на баба ми, за да ме натопи, но аз не реагирах, както е очаквал, затова е решил да действа по-директно.“ Маклейн си го каза наум, а на глас изрече:

— Ще ми бъде доста трудно да свидетелствам срещу него, ако съм мъртъв.

— Успокой се, Тони. Не ти отива да драматизираш. Освен това, според дежурния сержант, в четири следобед, когато си се обадил да съобщиш за инцидента. Фъргюс Макреди е давал показания в участъка заедно с изтупания си скъпоплатен адвокат.

— Той никога не би го извършил лично, а би платил на друг. Хващам се на бас, че сам е предложил да дойде точно днес следобед. Така си осигурява идеалното алиби.

Макинтайър бавно издиша и облегна глава на стената.

— Много ме затрудняваш, Тони.

— Аз? — Той завъртя глава към шефката си, но тя не отвърна на погледа му. Вместо това заговори на празното пространство:

— Прибери се. Наспи се. Тук с нищо не можеш да помогнеш.

— Но аз трябва…

— Трябва да се прибереш. Дори в момента да не осъзнаваш шока, съвсем скоро това ще се случи. Трябва ли да го формулирам като заповед?

Маклейн се отпусна на стола и се призна за победен. Мразеше, когато шефката е права.

— Не, не трябва — каза той.

— Добре, защото това, което следва, е заповед. Не искам да идваш на работа до другата седмица.

— Моля? Та днес е едва четвъртък.

— До другата седмица, Тони. — Макинтайър най-сетне го погледна. — Можеш да ми напишеш подробен доклад за случилото се този следобед. След което не искам да чувам за теб до идния понеделник.

— Ами Макреди?

— Не се тревожи за него. Имаш свидетел, който твърди, че го е видял да се навърта около апартамента ти, което си е чиста проба нарушение на условията за пускане под гаранция. — Макинтайър извади телефона си, но не се обади на никого. — Известно време няма да ви създава проблеми.

— Благодаря. — Маклейн облегна глава назад и лекичко я чукна в стената. — Сигурна ли сте, че…

— Стой настрана от това. Ако си прав и някой те е взел на мушка, не може да продължиш участието си в разследването. Не може и да тормозиш Макреди на всяка крачка. Всичко трябва да е по правилата, Тони. Остави го на мен. Оттук нататък поемам лично разследването, така че веднага ще науча, ако си навреш носа, където не му е работата.

— Аз…

— Върви си, инспекторе. Да не съм чула и дума повече. — Макинтайър се изправи, а ръцете й несъзнателно пригладиха гънките по униформата, когато се обърна и си тръгна. Маклейн я проследи с поглед и отново се вторачи в стената.

Полицай Алисън Кид бе преместена от операционната в интензивното отделение към един и петнайсет през нощта. Лекарите се надяваха, че осемчасовата операция е спасила живота и, но за всеки случай я поставиха в изкуствена кома. Със сигурност нямаше да проходи отново, освен ако някой измислеше начин за регенериране на прекъснати нерви в гръбначния мозък. Само времето щеше да покаже дали щеше да използва ръцете си и да контролира пикочния си мехур. Освен това имаше и риск да не излезе от комата.

Лекарката, която съобщи всичко това на Маклейн, изглеждаше прекалено млада, за да е завършила отдавна медицина, но явно бе наясно с това, което правеше. Беше умерена оптимистка. Точните й думи бяха — шансове, подобри от петдесет на петдесет. Начинът, по който го изрече, предполагаше, че новината е добра, а на лицето й се изписа уморена усмивка в подкрепа на прогнозата. Казаното от нея не му даде покой в таксито по целия път към къщи. Дъждът се изливаше, а думите и усмивката й не излизаха от ума му. Останаха там и когато започна да пише доклада за шефката, и когато отвори бутилка малцово уиски. Утрото настъпи, когато приключи с първото и разбра, че второто не помага. Да се напива сам не беше типично за него, обикновено го правеше с шепа приятели. През цялото време си повтаряше, че вината не е негова. Ако го повтореше достатъчно пъти, може би накрая щеше да си повярва.