Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Е, не бих отписал така лесно гледането на ръка. Всеки, който е достатъчно глупав, за да се раздели доброволно с парите си за подобно нещо, заслужава да му ги вземат. Поне така мисля. А тя… той всъщност ни беше от полза.

Макбрайд притискаше към гърдите си пакета с книгата, грижливо опакована от мадам Роуз. Настоя да получи разписка, че им я е дала, когато Маклейн попита дали би могъл да я вземе като веществено доказателство. Петцифрената сума, която обяви за нейна стойност, беше може би преувеличена, но младият детектив реши да не спори.

— Вече имаме копчето за ръкавели — каза той. — Трябва ли ни и книгата? Знаем, че го е извършил Бърти Фаркър.

— Винаги е добре да има допълнително потвърждение.

Освен това в книгата имаше нещо. Искаше му се да я разгледа по-обстойно, макар онази важна страница да липсваше.

— Едно нещо ме притеснява, сър.

— Само едно?

— Добре де. — Макбрайд направи кратка пауза, сякаш си събираше мислите или просто не беше сигурен в това, което искаше да каже. — Книгата. Мадам Роуз. Все едно дали е тя или той, книгата вече бе извадена и оставена на бюрото. Дори страницата беше отбелязана.

— Направи ми впечатление.

— Откъде знаеше какво ще попитаме?

— Горе-долу прилича на него, но май беше малко по-тъмен. Не, този. Или може би този?

Маклейн никога не бе влизал в светая светих на госпожа Маккъчън, макар повече от петнайсет години да живееха в един и същи блок. Въпреки това, нищо в апартамента й не го изненада. Всичко беше точно такова, каквото си го бе представял. Разположението на всекидневната бе като неговото три етажа по-горе, но с това приликите свършваха. Пълно беше с дрънкулки, най-вече красиви викториански кутии за шоколадови бонбони и шотландски национални знаменца. Голямото помещение беше буквално отесняло. Плюс котките. След десет се отказа да ги брои, защото не беше сигурен дали не е повторил някоя. Взираха се в него от рафтовете, от столовете, усукваха се около краката му, докато накрая вече не смееше да помръдне. За сядане не можеше да става и въпрос.

— Не знам, миличка. Всичките изглеждат доста зловещо, не мислиш ли? Няма ли някой усмихнат? Тоя, дето го видях, беше ухилен до уши.

Полицай Алисън Кид беше седнала до старицата на дивана, като нищо по-стар и от двете, взети заедно. На облегалката му беше метната фина дантелена покривка, а други две красяха дълбоките фотьойли, от които в момента ги наблюдаваха множество подозрителни котешки очички и потрепваха тънки мустаци. Въпреки котките, всичко в претъпканата стая бе чисто и подредено, просто въпросното всичко бе твърде много. За негова изненада, вътре миришеше само на лак за дърво и старост. Съдейки обаче по миризмата във входа и по стълбището, госпожа Маккъчън определено бе приучила котките да си вършат работата извън апартамента.

— Този. Мисля, че е този. — Старицата се взираше през очилата си в лаптопа, донесен от полицай Кид. Беше пълен със снимки на заподозрени, имаше и софтуер за фотороботи. Досега бяха разглеждали само готови снимки, като сред тях бяха сложили и няколко на Макреди. Освен това се стараеха да не пият от предложения им чай. Когато дойдоха, Маклейн видя как го приготвя госпожа Маккъчън — по едно пакетче във всяка чаша и едно в чайника. Жалко, че чайникът събираше само около половин литър. — Да, вече съм сигурна. Имаше същите особени очи. Прекалено сближени. С тях изглеждаше някак… хм, смахнат.

Маклейн се усмихна на избраната дума и се приближи до лаптопа, за да погледне. Алисън леко го извъртя към него, а на лицето й бе изписано триумфално изражение.

— Той е — каза тя, но Маклейн нямаше нужда от потвърждение. От екрана го гледаше снимката, която искаше да види. Фъргюс Макреди.

— Трябва да се приберем в участъка. Искам час по-скоро да задържим Макреди. Този път копелдакът няма да се отърве с пускане под гаранция.

Вървяха към центъра. Беше им отнело по-дълго, отколкото му се искаше на Маклейн, докато се откопчат от старата госпожа Маккъчън. А той през цялото време се мъчеше да потисне мисълта, че Фъргюс Макреди лети с беемвето си към някое местенце със слънчеви плажове и липса на споразумение за екстрадиция.

— Да се обадя ли, сър? — Полицай Кид се засуети с чантата за лаптопа, провесена на рамото й, опита се да я премести, за да стигне до радиостанцията си. Маклейн я спря:

— Дай на мен. Не това, дай ми лаптопа. Нямам представа как работи другото. — Взе чантата и я преметна през рамо. Алисън извади радиостанцията, натисна някакви бутони и я вдигна до ухото си.