Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Трябва да разгледам дланите ви. — Мадам Роуз сграбчи ръцете на Маклейн с изненадваща скорост, обърна едната и проследи линиите с нежно докосване. Той се опита да я издърпа, но жената имаше желязна хватка. — Ах, колко нещастен живот сте имали! А още колко има да страдате! Ох, горкото момче! Какво е това? — После пусна ръката му също толкова внезапно. Театрално отстъпи назад с ръка, вдигната до пищната си гръд, и вдигна пръсти към увисналата си гуша. — Белязан сте. За велики дела. За ужасни дела.

— Стига с циркаджилъците. — Маклейн извади служебната си карта. — Не съм дошъл за празни приказки.

— Уверявам ви, инспекторе, думите ми не са празни приказки. Та аз усетих аурата ви в момента, в който престъпихте прага ми.

— Значи, знаете за какво сме дошли? — Въпросът бе зададен от Макбрайд, но само защото успя да изпревари Маклейн, който се готвеше да попита същото.

— Разбира се, разбира се. Искате да научите повече за ритуалните убийства. Гадна работа. Нищо не се постига чрез тях, поне не и според наблюденията ми, но е по-ужасен начин да извадиш на показ дявола в човека, отколкото е алкохолът, ако ме разбирате.

— Откъде…? — Макбрайд остана със зяпнала уста по средата на въпроса.

Мадам Роуз се изсмя с доста грубовато изгрухтяване.

— Духовете ми говорят, детектив. А чат-пат и Джейн Макинтайър.

— Не разполагам с много време, а търпението ми е дори още по-малко. — Маклейн прибра служебната си карта в джоба. — Казаха ми, че сте запозната с окултните обреди. Ако не е така, няма да ви задържам повече.

— Ау, че е докачлив! — Мадам Роуз намигна на Макбрайд, лицето и ушите му пламнаха. След това се обърна пак към Маклейн: — Заповядайте в офиса ми. И бездруго днес е мъртвило.

Офисът се оказа порядъчно голяма стая в задната част на сградата, с голям прозорец, гледащ към прашен двор, където на увиснали въжета беше простряно огромно количество пране. Контрастът с чакалнята и приемната, през които бяха минали, нямаше как да е по-голям. Колкото те бяха претрупани с кичозни джунджурии, които човек очакваше да види у някоя стара циганка гледачка, толкова малкото предмети в тази стая изглеждаха и автентични, и смущаващи.

И четирите стени бяха опасани с лавици, които стигаха чак до високия таван, а книгите по тях бяха уж случайна подборка от древни и съвременни заглавия. На рафтовете от двете страни на голямото старинно бюро бяха поставени стъклени витрини, а в тях имаше рис и полярна сова, с които би се гордял всеки препаратор. И двете животни бяха пресъздадени в момента, в който убиваха жертвите си. Поставката за четене на книги върху тъмен дървен щит подозрително приличаше на изсъхнала човешка ръка. От тъмните ъгли надничаха и други смущаващи вещи, които при по-внимателен оглед се оказаха напълно невинни. Дебнещият убиец беше закачалка с шапка, палто и чадър. Шалът, артистично метнат върху облегалката на полуизяденото от молци кожено кресло, беше жива лисица, която го фиксираше със злобния поглед на магьоснически чирак. Маклейн примигна и лисицата примигна в отговор, след което се прозя и откри острите си зъби, протегна се и скочи на пода. В крайна сметка се оказа не лисица, а котка, мършава като чироз, извила опашката си в рунтав въпросителен знак, докато пресичаше стаята, за да огледа неканените гости.

— Е, инспектор Маклейн, детектив Макбрайд. Искате да научите повече за човешките жертвоприношения и защо хората ги правят, така ли? — Мадам Роуз издърпа от деколтето си пенсне на сребърна верижка и го намести на носа си.

— В общи линии — да. Опитвам се да разбера един конкретен ритуал. Предполагаме, че в него са участвали повече хора.

— О, обикновено е така. В противен случай е само търсене на чуждо внимание.

— Исках да кажа, повече от един убиец. Вероятно шестима. — Маклейн описа в общи черти какво бяха открили в зазиданото мазе, като се постара да сподели съвсем малко детайли.

— Шестима? — Мадам Роуз се наведе напред в стола си. — Това е… необичайно. Най-често се прави в уединение. Двама души: извършителят и жертвата. Хората, които извършват ритуални убийства, обикновено са необщителни, знаете това.

— А защо ги извършват? — попита Макбрайд. Маклейн не бе наредил на полицая да мълчи, така че се опита да прикрие раздразнението си.

— Много уместен въпрос, младежо — каза мадам Роуз. — Някои допускат, че това им придава усещане за значимост, което липсва в ежедневието им. Други предполагат, че преживявания в детството, най-често свързани с насилие, упражнено върху тях от членове на семейството, карат въпросния индивид да смесва вниманието с любовта и така да демонстрира своята привързаност. Мнозина произхождат от строга религиозна среда, където на децата не са били спестявани физическите наказания. Ритуалността е важна за тях, както и нейното нарушаване. Според мен повечето чисто и просто са откачени.