Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Добре. Дай си шепата. — Пакетът беше добре стегнат и все още посипан със сив прах там, където Ема бе търсила отпечатъци. Той внимателно го разви и извади първата пачка. — Рейчъл, ще запишеш ли серийните номера, които ще ти продиктувам?

Отне им десетина минути, преди Маклейн да реши, че е достатъчно. Беше извадил достатъчно банкноти на случаен принцип, за да ги провери дали не са фалшиви. Върна ги при останалите, стегна отново пакета и го връчи на Фил. Рейчъл, на свой ред, му даде листа със серийните номера.

— Ще видя дали не съвпадат с номерата на банкноти от скорошни обири — каза Антъни. — Ще проверя и дали са истински. Дотогава никой да не ги пипа. Скрий ги някъде, където няма да ги открият случайно. Положително не държиш да те заловят с мръсни пари, нали? Ако се окажат чисти, използвайте ги за сватбата си.

— Ти не ги ли искаш? — попита Фил.

— Не. Между другото, поздравления.

— Моля?

— За годежа ви. Забелязах, че не отрекохте, когато споменах за сватба.

— Нали щяхме да го запазим в тайна, докато взема магистърската си степен? — Лицето на Рейчъл пламна и тя тупна Фил силно по гърба.

— Не се притеснявай, Рейчъл. Докато не го обявите официално, съм гроб. — Маклейн се ухили, за пръв път се почувства в добро настроение от денонощие насам. — А сега хайде да изгорим малко наркотици.

Зората вече бе пропълзяла по небето, когато Маклейн влезе в блока си. Очите го смъдяха от недоспиване и се чувстваше направо разнебитен. Изгарянето на килограм кокаин, дори и в пещ, предназначена за безопасно унищожаване на вредни биологични отпадъци, бе отнело изненадващо много време. Докато намерят и подходящо място за скривалище на парите, поне до момента, в който щеше да приключи проверката на номерата им, времето за сън безвъзвратно отлетя. Надяваше се разходката през града да го освежи, но се оказа, че положението даже се влоши.

— Намери ли те приятелят ти?

Маклейн се стресна, обърна се и видя старата госпожа Маккъчън, застанала на полуотворената си врата в дъното на каменните стълби, които водеха към останалите апартаменти. Наистина не беше в настроение за клюки, искаше само да се изкъпе и по възможност да дремне, преди да тръгне за работа. Машинално й се усмихна, кимна и леко гузен, се насочи към стълбите. Чак в този момент въпросът й стигна до съзнанието му.

— Приятелят ми?

— По-миналата нощ, ако не греша. Беше доста късно, но вие, полицаите, тръгвате и се прибирате по никое време.

По-миналата нощ. Точно когато някой бе подхвърлил дрогата и парите в къщата на баба му. Скоро след като бяха пуснали Фъргюс Макреди под гаранция. Скоро след като бяха убили Джонас Карстеърс.

— Говорихте ли с него, госпожо Маккъчън? Каза ли си името?

— Не, миличък. Седях си в предната стая и плетях. Знаеш как е, като остарее човек. Сънят е за младите. Не знам колко беше часът, но автобусите вече не се движеха, значи, трябва да е било след полунощ. Младежът дойде пеша и натисна твоя звънец.

— Откъде знаете, че е бил моят звънец?

— Всеки звънец звъни различно. Както и да е, влезе веднага и пое към стълбите. Видя ми се странно, защото не чух да му отваряш вратата. След това се сетих, че студентите я подпират с камък, когато отиват в кръчмата, но те вече се бяха прибрали и съм сигурна, че я бяха затворили както трябва. Ох, не знам вече.

— Той дълго ли остана?

— Не. Беше стигнал до средата на стълбите, когато един от студентите излезе и му се разкрещя. Нали ги знаеш, като пийнат.

Маклейн знаеше. Много често му се налагаше да напомня на по-буйните си съседи, че на последния етаж живее полицай, който не обича да смущават съня му.

— Като стана така, мъжът си плю на петите. Толкова бързаше, че май дори не ме видя. Тъкмо пусках навън една от котките. Направо ми изкара акъла.

Маклейн погледна старицата. Живееше на първия етаж, откакто се бе нанесъл. Сигурно бе живяла там през целия си живот. Никога не беше срещал господин Маккъчън и бе решил, че мъжът е починал по-рано. Но истината беше, че не знаеше почти нищо за нея, освен че е стара, обича да е в течение на ставащото в блока и вече изглежда крехка като птичка.

— Не се притеснявайте, госпожо Маккъчън — каза, за да я успокои. — Важното е само, че някой е идвал късно през нощта. Това искахте да кажете, нали?

Старицата кимна.

— И вие го видяхте. Видяхте лицето му, нали?

Повторно кимване.

— Дали бихте го разпознали на снимка?

Госпожа Маккъчън се замисли, обичайното й ведро и позитивно изражение бе заменено от неувереност.