Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Последва едва осезаемия аромат, като внимателно го вдъхваше. В хола бе по-силен, а в библиотеката и трапезарията напълно отсъстваше. Безшумно обходи и горния етаж на празната къща, огледа стаите, които бяха непроменени от последното му идване и все пак коренно различни. Неговата спалня, мястото, където бе отраснал, беше същата, каквато я помнеше. Леглото изглеждаше прекалено тясно за комфортен сън, а избелелите плакати на стената, макар и в големи стъклени рамки, си бяха чиста излагация. Масивните мебели, гардеробът, скринът, големият шкаф — всичко беше на мястото си, но дървеният стол, който трябваше да е пъхнат под бюрото, бе леко издърпан накриво. Така ли го беше оставил? Всъщност кога беше влизал за последно в стаята?

В банята миришеше най-силно. Макар и слаб, ароматът все пак беше достатъчен, за да пробуди далечен спомен. Маклейн инстинктивно посегна към джобовете на сакото си за чифт латексови ръкавици, които да нахлузи, преди да е пипнал каквото и да било. Оказа се, че няма, затова използва носната си кърпичка и докосна внимателно предметите, за да не повреди евентуалните отпечатъци. В шкафа в банята имаше всичко необходимо за преспиване, въпреки че не се знаеше от колко време е четката за зъби. Шишенце обезболяващи хапчета отпреди няколко години му припомни периода, в който бе останал при баба си, за да се възстанови от огнестрелната рана, осигурила му сержантските нашивки. Нямаше нищо друго. Само миризмата.

Повдигна капака на тоалетната чиния, но освен малко застояла вода, вътре нямаше нищо. Пръстени от котлен камък показваха нивото на водата, преди да се изпари през изминалите месеци. Инстинктивно посегна да пусне водата, но внезапно се спря, изтръпнал от ужасяваща мисъл. Ръбовете на ваната и тоалетната чиния бяха покрити с тънък слой прах, но капакът на казанчето беше абсолютно чист. Върна се в спалнята и взе нова кърпичка от едно от чекмеджетата, а миризмата на кедрово дърво и нафталин изцяло заличи аромата във въздуха. С помощта на двете кърпички внимателно вдигна капака и го остави на пода, след което погледна вътре.

Нищо. Какво си беше въобразил? Че някой ще си направи труда да подхвърли нещо изобличаващо в къщата на баба му? Ще се опита да го натопи? Всичко идваше от многото работа. Параноя, породена от преумората.

Чак когато понечи отново да вдигне порцелановия капак, забеляза, че не е прилегнал плътно на пода. Бавно го обърна.

От вътрешната му страна бе здраво залепен кафяв найлонов пакет.

— Еха, та вие си имате цял дворец, сър.

Детектив Макбрайд стоеше на широкото стълбище във вестибюла и гледаше към стъкления купол на покрива, два етажа по-нагоре. Маклейн го остави да позяпа малко и се обърна шепнешком към Навъсения Боб:

— Сигурен ли си, че е удачно да го въвлечем в това?

— Смятате, че не може да му се има доверие ли, сър? Той е добро момче.

— Не съм казал обратното — отговори Маклейн, макар че имаше своите резерви. Можеше да повика Отдела за борба с наркотиците, да информира шефката и кого ли още не, но ако тръгнеше по каналния ред, най-малкото щяха да го отстранят от активните разследвания. Докато не изчистеха името му. Дори и тогава случката щеше да му тежи като воденичен камък до края на кариерата — инспекторът с кило кокаин в тоалетното казанче. Най-доброто решение беше да сподели с колкото се може по-малко хора, да проведе свое разследване, макар да подозираше кой стои зад всичко. — Повече се притеснявам за бъдещето му в полицията, ако се разбере, че е бил замесен.

— Значи, за мен не се притеснявате, така ли? — Навъсения Боб се престори на обиден. — Не се безпокойте за него, сам пожела да участва.

Маклейн погледна младия детектив, като се зачуди с какво бе спечелил лоялността му.

— Ако мога, ще му се реванширам. И на двама ви — каза той.

Навъсения Боб само се изсмя и го сръга в ребрата.

— Добре, сър. Къде е? Хайде, че губим ценно време за пиене.

— На горния етаж.

Антъни им показа пътя. Минаха през спалнята му и влязоха в банята. Капакът на казанчето стоеше недокоснат на пода заедно с подозрителния пакет.

— Успя ли да вземеш набора за снемане на отпечатъци? — попита Маклейн, докато Навъсения Боб раздаваше латексовите ръкавици.

— Всеки момент ще пристигне — отговори Боб. В този момент на вратата се позвъни.

— Кой?

— Това трябва да е Ема — обясни Навъсения Боб.

— Ема? Ема Беърд? Да не си й казал?

— Тя е експерт по дактилоскопия и може да носи със себе си набор, без да предизвика подозрение. И нещо повече, ако намери отпечатъци, може да ги пусне в базата данни. Освен това е новобранка — няма врагове, нито на кого да се подмазва. Е, поне засега.