Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Градчето Пеникук се беше сгушило в малка долина на петнайсет километра южно от Единбург, а криволичещата река Еск го пресичаше по средата. Маклейн имаше полуизбледнели спомени за семейни екскурзии през уикенда до Бордърс, със спиране за сладолед в „Джапети“ по пътя към историческите забележителности. Отегчаваше се до смърт от студените древни постройки, но обичаше да седи на задната седалка в колата на баща си, да гледа как пустата и дива местност отвън профучава покрай тях, да заспива от ритмичния звук на гумите по шосето и шума на двигателя. Обичаше и сладолед. Оттогава досега градът се беше разраснал по хълмовете, както и на север, в посока към казармите. Главната улица бе превърната в пешеходна зона, „Джапети“ отдавна го нямаше, а на негово място се издигаше безличен супермаркет.

Къщата, която търсеха, бе горе-долу извън границите на града, накрай шосето за Пентланд Хилс. Отделена от пътя с голяма градина и заобиколена от големи дървета, къщата бе построена от тъмночервен пясъчник, имаше високи тесни прозорци и островръх покрив. Най-вероятно бивш дом на духовник от времената, когато от свещениците се очаквало да имат дузина деца. Колата пое по дългата чакълена алея и когато спря пред каменната веранда, тумба кутрета изхвърчаха през вратата с възбуден писклив лай.

— Мислиш ли, че е безопасно да слезем? — попита Навъсения Боб, когато Маклейн посегна да отвори вратата. Посрещна го море от мокри носове и развълнувано джафкане.

— Куче, което лае, не хапе. Боб. — Той се наведе и жертвоготовно подаде ръката си да я подушат и олижат. Сержантът остана на мястото си с неразкопчан колан и затворена врата.

— Не се безпокойте. Хапят само когато са гладни.

Маклейн вдигна поглед от навалицата около ръката си и видя едра жена с гумени ботуши и пола от туид. Сигурно наближаваше шейсет, в едната ръка държеше градинарски ножици, а в другата носеше плитка градинска кошница.

— Териер „Денди Динмънт“, нали? — Той потупа едно от зверчетата по главата.

— Точно така. Приятно е за разнообразие да срещнеш образован човек. С какво мога да ви помогна?

— Инспектор Маклейн, единбургска полиция. — Показа служебната си карта и изчака, докато жената вдигна очилата, висящи на верижка около врата й, и ги сложи на носа си. Вгледа се първо в малката снимка, после в него. — От много време ли живеете тук, госпожо…?

— Джонсън, Емили Джонсън. Не се учудвам, че не ме познахте, инспекторе. Все пак са минали повече от трийсет години, откакто се видяхме за последно.

Ако трябваше да бъде по-точен, годините бяха трийсет и три, а по онова време той още нямаше навършени пет. Мястото беше кът от гробищата „Мортънхол“, където погребаха майка му и баща му. Боже, понякога светът беше толкова малък.

— Мислех, че след самолетната катастрофа сте се преместили в Лондон.

Това бе късче от сведенията, до които се беше добрал преди много години, като тийнейджър, когато бе обсебен от мъртвите си родители и събираше всяко зрънце информация, до която можеше да се докопа. За тях и за останалите хора, които бяха загинали в същия самолет.

— Прав сте, така беше, но преди около седем години наследих тази къща. Уморих се от Лондон и това се оказа идеалното място да се оттегля.

— Не се ли омъжихте повторно? След… сещате се.

— След като свекър ми уби съпруга ми и вашите родители в онзи проклет самолет? Не. Не намерих смелост да мина отново през същото. — Лицето на жената се сгърчи в гримаса. — Но вие надали сте дошли, за да се отдадем на спомени, инспекторе. Изобщо не очаквахте да ме заварите тук, така че споделете какво ви води насам.

— Един обир, госпожо Джонсън, извършен в тази къща непосредствено след смъртта на госпожица Луиза Емерсън.

— Луиза беше братовчедка на Тоби. Беше омъжена за Бърти Фаркър. Старият Мингис им подари тази къща за сватбата. Представяте ли си? Луиза си върна моминското име след смъртта на Бърти. Май че беше в началото на 60-те години, поне така мисля. Беше голям ужас. Той се напи като свиня и се заби в автобусна спирка. Тя живя тук до смъртта си. Чак след това разбрах, че ми е завещала къщата. Предполагам, че не е имало на кого другиго от семейството да я остави.

— Да разбирам ли, че тук е имало вещи на Албърт Фаркър?

— Естествено. Повечето от тях дори са още тук. Членовете на фамилия Фаркър никога не са били принудени да продават нещо, за да посрещат нуждите си, ако ме разбирате.

Маклейн погледна към огромната къща, а след това и към по-малката постройка наблизо, която всъщност беше преустроено едновремешно помещение за коли. До нея имаше съвременен гараж, от който се подаваше носът на чисто нов „Рейндж Роувър“. Някои хора привличаха парите като с магнит; те бяха толкова богати, та дори не забелязваха, ако са били ограбени. Той такъв ли беше? Такъв ли щеше да стане?