Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Маклейн приклекна на сухата земя под дърветата и постави урната в дупката. Изкопаната пръст беше струпана на купчина отстрани и покрита с парче брезент, за да не разстройва опечалените. Без съмнение някой щеше да дойде по-късно и да запълни дупката, но това му се стори нередно. Като проява на неуважение. Огледа се наоколо за лопата, само че който и да беше изкопал дупката, бе отнесъл сечивата със себе си. Внимателно махна брезента, коленичи пред праха на починалите си родители и с голи ръце запълни пространството около урната със суха пръст.

— Естер Морисън беше прекрасна жена.

Маклейн мигновено се изправи и се обърна. От рязкото движение по гръбнака му премина вълна от болка, стигаща до врата. Зад него стоеше възрастен господин, облечен в дълго черно палто въпреки августовската жега. В едната си възлеста ръка държеше тъмна широкопола шапка, а с другата се подпираше на бастун. Бялата му коса бе гъста и дълга, но вниманието на Маклейн бе приковано от лицето. То носеше следите на горди, строги черти, обезобразени от някакъв ужасен инцидент, който го бе превърнал в смесица от белези и зле присадена нова кожа. Лице, което беше невъзможно да забравиш, след като си го видял — ала не по-малко въздействащи бяха пронизващите очи. Обаче въпреки усещането за нещо познато, дори да го убиеха, Антъни не можеше да свърже лицето с име.

— Познавахте ли я, господин…? — попита той.

— Спенсър. — Мъжът свали кожената си ръкавица и му протегна ръка. — Гавин Спенсър. Да, познавах Естер. Преди много време. Дори поисках ръката й, но Бил ме победи в това съперничество.

— Май за пръв път в живота си чувам някой да нарича дядо ми Бил. — Маклейн изтри ръка в сакото си и пое десницата на господин Спенсър. После добави: — Антъни Маклейн.

— Полицаят. Да, чувал съм за вас.

— Не бяхте на погребението.

— Не, не бях. От доста години живея зад граница, предимно в Америка. Едва завчера научих за кончината й.

— Как се запознахте с баба?

— Срещнахме се в университета през… чакай да видим… трябва да беше 1933-а. Естер беше отлична студентка по медицина и всеки искаше да е с нея. Разби сърцето ми, когато предпочете Бил, но това са стари неща.

— И въпреки всичко сте дошли чак дотук, за да й отдадете почит?

— Да, така е. Личи, че сте детектив. — Спенсър се усмихна, а белязаното му лице се изкриви в невъобразима гримаса. — Всъщност трябваше да уредя и някои делови въпроси. Знаете как е, когато възлагате работа на друг. После ви отнема двойно повече време да оправите бъркотията.

— Е, познавам и такива хора, но на повечето ми колеги може да се разчита.

— Значи, сте късметлия, инспекторе. Напоследък повечето ми време отива в отстраняване на чужди грешки. — Спенсър се захили, бръкна в джоба на палтото си и извади тънка сребърна кутийка. Вътре бяха визитните му картички и той подаде една на Маклейн. — Това е адресът ми в Единбург. Ще остана тук само седмица-две. Обадете се и ще си поговорим за баба ви. Кой би предположил…

— С удоволствие, сър — каза Антъни и отново се ръкува с мъжа.

— Е, аз ще потеглям. — Спенсър сложи шапката на главата си. — Имам работа за вършене, а и вие положително бихте искали да останете известно време сам. — Мъжът се отдалечи с изненадващо пъргава походка за годините си, като размахваше бастуна в такта на беззвучна мелодия.

В града се върна с патрулна кола на местния участък. Полицаят, който шофираше, му предложи да го закара до центъра, но Маклейн знаеше, че в кабинета го чакат само графиците за извънредните дежурства. А затварянето на гара Уейвърли сутринта допълнително влошаваше ситуацията. Трябваше му време за размисъл, трябваше му малко спокойствие, затова накара полицая да го остави в Грейндж и извървя пътя до къщата на баба си. Тъй като батерията на телефона му отказваше да работи по-дълго от половин час, имаше голям шанс да го оставят за известно време на мира. По-късно щеше да си плати, но нима не беше така с всичко в този живот?

В момента, в който отвори задната врата, усети, че има нещо различно. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Наоколо се носеше миризма, която не можеше да идентифицира, може би лек полъх на парфюм или просто раздвижване на въздуха — като от наскоро минал през къщата човек. Само дето никой не би трябвало да е идвал, след като оперативната група откара Макреди в участъка. Антъни заключи след тях и не намери време да се отбие по-късно. Не намери време и да смени ключалките, а Макреди беше вече на свобода. На свобода и имаше причина да е ядосан. По дяволите! Той застина и се ослуша, за да долови най-слабия звук от чуждо присъствие в къщата, но тишината бе пълна.